Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Но — продължи Жак Колен — наредете, докато чакам, да ме заведат на двора, защото там ще довърша разговора си с един престъпник, чието сърце успях вече да разчувствувам… И тези хора имат сърца!

Горните думи раздвижиха всички, които се намираха там: жандармите, писаря от входната канцелария, Сансон, надзирателите, помощника на палача — всички, които според затворническия стил чакаха нареждане и монтирането на машината; тези хора, по които вълненията направо се плъзгат, без да оставят следи, бяха разтърсени от напълно разбираемо любопитство.

В този момент се чу тропот от кола с расови коне, която спря на кея, пред решетката на „Консиержри“, но така, че да бъде забелязана. Вратичката бе отворена и стъпалата спуснати така бързо, че всички помислиха, че е пристигнала някоя високопоставена личност. Скоро една дама, последвана от лакей и от слуга в ливрея, се яви пред входното гише, като размахваше някаква синя хартия. Облечена великолепно, цялата в черно, с шапка, покрита с воал, тя бършеше сълзите си с голяма копринена кърпа.

Жак Колен позна веднага Азѝ или — за да наречем тази жена с истинското име — Жаклин Колен, неговата леля. Отвратителната и достойна за племенника си старица, чиито мисли принадлежаха изцяло нему, която защищаваше затворника с ум и проницателност, най-малко равни по сила на ума и проницателността на правосъдието, бе получила разрешение, дадено предната вечер на камериерката на херцогиня дьо Мофриньоз, по препоръка на господин дьо Серизи, на което завеждащият затворите дивизионен началник бе добавил две думи — да влезе във връзка с Люсиен и абат Карлос Ерера веднага щом той бъде изваден от единичната килия. Само с цвета си хартията издаваше силни връзки; защото тези разрешителни, подобно на безплатните билети в театъра, се различават но форма и вид.

Ето защо ключарят отвори вратата, особено като видя нагиздения лакей, чийто костюм, обшит в зелено и в злато, блестящ като униформата на руски генерал, показваше, че посетителката е от знатен произход, с почти кралски герб.

— А, скъпи ми абате! — провикна се мнимата дама от висшето общество, като видя духовника и проля поток сълзи. — Как можаха да сложат тук дори и за един миг толкова свят човек!

Директорът взе разрешителното и прочете: „По препоръки на негово превъзходителство граф дьо Серизи.“

— Ах, госпожа дьо Сан-Естебан, госпожо маркизо — каза Карлос Ерера, — каква красива саможертва!

— Госпожо, тук не може да се водят разговори! — каза добрият стар Голт.

И той спря движещата се огромна купчина от моаре и черни дантели.

— На такова разстояние! — възрази Жак Колен и добави, като огледа всички присъствуващи: — И то пред вас!…

Лелята, чието облекло навярно бе зашеметило писаря, директора, надзирателите и тъмничарите, ухаеше на мускус. Заедно с дантелите за хиляда екю, тя носеше чер кашмирен шал за шест хиляди франка. Освен това лакеят с ливреята се перчеше в двора на „Консиержри“ с нахалството на прислужник, който знае, че взискателната принцеса не може без него. Той не говореше на другия прислужник, застанал пред желязната решетка на кея, която денем биваше винаги отворена.

— Какво искаш? Какво трябва да направя? — запита госпожа дьо Сан-Естебан на език, условен между лелята и племенника.

Този таен език се състоеше в прибавяне на окончание на ар , или на ор , на ал , или на и , така че, като се удължат, думите се изопачават било на френски, било на арго. Дипломатически шифър, приложен в разговорния език.

— Сложи всички писма на сигурно място, вземи най-излагащите за двете дами и се върни бързо, облечена като крадла, в чакалнята, където ще чакаш нарежданията ми.

Азѝ или по-скоро Жаклин коленичи, за да получи благословията на мнимия абат, който благослови леля си с евангелско умиление.

— Addio, marchesa! — каза той високо. После добави на условния им език: — Освен това намери Йороп и Пакар със задигнатите седемстотин и петдесет хиляди франка, трябват ми.

— Пакар е тук — отвърна благочестивата маркиза, сочейки към лакея с просълзени очи.

Бързината, с която тя го разбираше, изтръгна не само усмивка, но и движение на почуда у този човек, когото никой друг освен леля му не можеше вече да учуди. Мнимата маркиза се обърна към свидетелите на тази сцена като жена, свикнала да се преструва.

— Той е отчаян, че не може да отиде на погребението на сина си — каза тя на развален френски, — защото заради страшната съдебна грешка тайната на този свят човек се е разкрила!… Но аз ще присъствувам на опелото. Вземете, господине — даде тя на господин Голт кесия, пълна със злато, — да облекчите страданията на нещастните затворници…