Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Впечатлението от последните думи бе, че тримата каторжници станаха още по-предани на своя бог; в този миг и прочутия шеф се съсредоточи цялата им надежда.

Въпреки опасността за Мадлен Жак Колен продължи да играе ролята си. Той, който познаваше „Консиержри“ тъй добре, както и трите каторги, така естествено бъркаше посоката, че докато стигнат до канцеларията, надзирателят бе принуден да му казва непрекъснато: „Оттук!“ или; „Оттам!“ Там Жак Колен видя от пръв поглед още един облегнат до камината едър и дебел човек, червеното му и продълговато лице не бе без известна изисканост; той веднага позна Сансон.

— Господинът е навярно свещеникът — каза Жак Колен и тръгна към него с най-добродушно изражение.

Тази грешка бе така страшна, че присъствуващите изтръпнаха.

— Не, господине — каза Сансон, — моите задължения са други.

Сансон, баща на последния палач с това име — защото той наскоро бе уволнен, — бе син на онзи, който бе екзекутирал Луи XVI.

След четиристотин години упражняване на тази служба наследникът на толкова палачи се бе опитал да отхвърли наследственото бреме. Семейство Сансон, палачи в Руан цели два века, преди да бъдат удостоени със званието „пръв кралски палач“, бяха изпълнявали от баща на син съдебните присъди още от XIII век. Малко родове могат да посочат пример за служба или за благородническо удостояване, предавани от баща на син цели шест века. Точно когато младежът, станал кавалерийски капитан, се бе видял на прага на хубава кариера във войската, баща му поиска той да му помага при екзекуцията на краля. После, когато през 1793 година имаше два постоянни ешафода — един при една от градските врати, друг — на площад Грев, — той направи сина си свой помощник. Сега този около шестдесетгодишен, вдъхващ у всички ужас държавен служител правеше впечатление с прекрасното си държане, с кротките си и улегнали обноски и с голямото си презрение към Биби-Люпен и неговите сътрудници — доставчици на жертви за гилотината. Единственият белег, издаващ у този човек кръвта на старите средновековни мъчители, бяха широките му и страшно дебели ръце. Доста образован, държащ много на битността си на гражданин и избирател, страстен любител, както разправяха, на градинарството, този едър и дебел мъж, с разширено от лисината чело, който говореше тихо и имаше спокойно и мълчаливо държане, приличаше много повече на английски аристократ, отколкото на изпълнител на смъртни присъди. Така че един испански каноник можеше да направи неволно грешката, която Жак Колен бе направил нарочно.

— Тоя не е каторжник — каза началникът на надзирателите на директора.

„И аз започвам да мисля така“ — рече си господин Голт, кимайки с глава към подчинения си.

Жак Колен бе въведен в нещо като мазе, където младият Теодор, облечен с усмирителна риза, седеше на крайчеца на отвратителното легло. Получил за миг светлина откъм коридора, Тромп-ла-Мор веднага позна Биби-Люпен в застаналия прав и опрян на сабята си жандарм.

— Jo sono Gaba Morto! Parla nostro italiano — каза бързо Жак Колен. — Vengo ti salvar . (Аз съм Тромп-ла-Мор, говори италиански, идвам да те спася.)

Всичко, което двамата приятели щяха да си кажат, щеше да остане неразбираемо за мнимия жандарм, а тъй като бе там, така да се каже, за охрана на затворника, Биби-Люпен не можеше да напусне поста си. Затова яростта на началника на обществената безопасност бе неописуема.

Теодор Калви — млад човек с блед и възмаслинено зелен цвят на лицето, руси коси, хлътнали, мътносини очи, с много добро телосложение, с невероятно силни мускули, скрити зад отпуснатата външност, каквато понякога се среща у южняците — би имал най-прекрасно лице, ако не бяха извитите вежди и ниското чело, които му придаваха нещо зловещо, ако не бяха жестоките като на дивак червени устни и играта на мускулите, издаваща свойствената за корсиканците раздразнителност, която при внезапна разправия ги тласка така бързо към убийство.

Смаян от звуците на този глас, Теодор вдигна бързо глава и помисли, че има халюцинация; тъй като бе свикнал вече от двумесечния си престой с дълбокия мрак на тази кутия от дялан камък, той погледна към мнимия свещеник и въздъхна дълбоко. Той не позна Жак Колен, в чието разядено от сярната киселина лице не откри лицето на своя шеф .

— Аз съм твоят Жак, облякъл съм се като свещеник и идвам да те спася. Да не направиш глупостта да ме познаеш, дръж се като че ли се изповядваш.