Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Жак Колен, или Карлос Ерера (налага се да му даваме едното или другото от тези две имена, според условията) познаваше обаче много отдавна методите на полицията, затвора и правосъдието. Ето защо този исполин на хитростта и покварата бе употребил умствените си и мимически способности, за да покаже успешно изненадата и тъпоумието на невинен човек, като в същото време разиграваше пред съдебните служители комедията на агонизиращ. Както вече видяхме, Азѝ му бе дала като опитна Локюст една отрова, приготвена така, че да предизвика белези на смъртоносно заболяване. Разпитът на господин Камюзо и на полицейския комисар, както и усилията на прокурора да разбере нещо бяха унищожени от действието, от напора на мълниеносен мозъчен удар.

— Отровил се е! — извика господин Камюзо, ужасен от страданията на мнимия духовник, когато го свалиха от таванската стая, обхванат от страшни гърчове.

Четирима агенти пренесоха с голяма мъка абат Карлос по стълбите до стаята на Естер, където се бяха събрали всички съдебни лица и стражари.

— Това е най-доброто, което е можал да направи, ако е виновен — отговори прокурорът.

— Вярвате ли, че е болен? — запита полицейският комисар.

Полицията вечно се съмнява във всичко. Тримата служители си говореха, както може да се предполага, на ухото, но Жак Колен бе отгатнал по лицата им какво си споделят и се бе възползувал от това, за да направи невъзможен или съвсем незначителен краткия разпит, който се води при всяко арестуване; той мънкаше изречения, в които френски и испански език се съчетаваха така, че не излизаше нищо смислено.

В „Ла Форс“ тази комедия бе имала отначало пълен успех, още повече, че началникът на обществената безопасност, Биби-Люпен, същият, който някога бе арестувал Жак Колен в домашния пансион на госпожа Воке бе в командировка из департаментите и го заместваше друг служител, считан за негов приемник, който не познаваше каторжника.

Биби-Люпен, бивш каторжник и другар на Жак Колен в каторгата, бе негов личен враг. Извор за тази вражда бяха разпра̀вите, в които Жак Колен винаги бе вземал връх, а също надмощието, упражнявано от него върху другарите му. Освен това Жак Колен бе цели десет години провидение за освободените каторжници, техен началник и съветник в Париж, човек, който държеше парите им, и следователно — противник на Биби-Люпен.

И така, макар и сам в колата, Тромп-ла-Мор разчиташе на умната и безрезервна преданост на Азѝ — негова дясна ръка, а може би и на Пакар — лявата му ръка, когото се надяваше да намери готов да му се подчинява, щом този негов грижлив помощник сложеше на сигурно място откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка. Това беше причината за свръхчовешкото внимание, с което той разглеждаше всичко по пътя. Странно нещо! Тази надежда щеше да бъде изцяло задоволена.

Двете здрави стени на аркадата Сен-Жан бяха покрити на височина от шест стъпки с постоянен пласт кал — пръски от вадичката; по онова време минувачите можеха да се вардят от непрекъснатия поток коли и от „ритниците“, както ги наричаха, на каруците само чрез крайпътните камъни, които отдавна бяха изпочупени от спиците на колелата. Не един път каруцата на някой каменар бе смачквала невнимателните хора. Такъв бе Париж дълго време, и то в много квартали. Тази подробност може да обясни колко бе тясна аркадата Сен-Жан и колко бе лесно да стане задръстване при нея. Достатъчно бе откъм площад Грев да влезе един файтон и някоя търговка-зеленчукопродавачка да натика натоварената си с ябълки количка откъм улица Мартроа, и третата пристигнала кола щеше да причини задръстване. Минувачите се спасяваха в ужас и търсеха някакъв крайпътен камък, който да ги предпази от досега с някогашните спици, чиято дължина бе толкова неимоверна, че трябваше да излезе закон, за да я намалят. Когато затворническата кола пристигна, аркадата бе задръстена от една зеленчукопродавачка, чийто образ става още по-интересен и поради това, че въпреки растящия брой на дюкянчетата за зеленчуци и плодове в Париж все пак се срещат такива екземпляри. Тя бе толкова характерна, че пазителите на реда в града (в случай че имаше вече такава институция) щяха да я оставят да се движи, без да й поискат разрешително, независимо от зловещото й лице, което просто лъхаше на престъпност. Изпод грозната, парцалива памучна забрадка на квадрати стърчаха неприбрани кичури коси, остри като глиганова четина. Червената й набръчкана шия бе отвратителна, а кърпата около врата не прикриваше съвсем загрубялата от слънцето, праха и мръсотията кожа. Роклята бе на долепени една до друга кръпки. Обувките се кривяха, като че ли се подиграваха на надупченото като роклята лице. А каква престилка имаше на корема си!… По-мръсна от превръзка на рана. Тази пътуваща зловонна дрипа сигурно дразнеше обонянието на деликатните хора на десет крачки разстояние. Ръцете й сякаш бяха прибрали сто жътви. Тя или се връщаше от някакво нощно сборище на вещици в Германия, или излизаше от просешки приют. И какъв поглед имаше!… Какъв дързък ум, какъв живот в него, когато магнетичните лъчи от тези очи се срещнаха с очите на Жак Колен, за да споделят с тях нещо!