Габриел Маркес - Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

— Да не сте престъпили тази черта! — извика той.

Четиримата носачи — индианци, които носеха бабата в една дъсчена носилка, спряха, щом чуха този вик. Макар че седеше неудобно в носилката и беше като затъняла от потта и прахта на пустинята, бабата пазеше гордия си вид. Ерендира вървеше пеша. Зад носилката се точеше върволица от индианци-носачи, а най-отзад ги следваше фотографът на своя велосипед.

— Пустинята не е на никого — каза бабата.

— На бога е — каза мисионерът, — а вие с вашата гнусна търговия погазвате неговите свещени закони.

Тогава бабата долови в думите на мисионера изговора и стила на стара Испания и реши да не влиза в открита схватка, за да не си строши главата в неговата непримиримост. Затуй остави своята напереност.

— Аз не разбирам тайните ти намеци, синко.

Мисионерът посочи Ерендира:

— Това същество е непълнолетно.

— Да, но е моя внучка.

— Толкова по-зле — отвърна мисионерът. — Поверете я на нас, с добро я оставете, или ще трябва да прибегнем до други средства.

Бабата не очакваше, че ще стигнат чак дотам.

— Хубаво де, хубаво — отстъпи тя уплашена. — Само че рано или късно аз ще мина през тази черта, ще видиш.

Три дни след срещата с мисионерите бабата и Ерендира спяха в едно село близо до манастира, когато няколко тайнствени и безмълвни тела, пълзящи като войници пред атака, се вмъкнаха в палатката им. Това бяха шест послушнички-индианки, силни и млади, с ленени раса, които сякаш фосфоресцираха под внезапните лунни проблясъци. Без да вдигат ни най-малък шум, те завиха Ерендира в една мрежа срещу комари, вдигнаха я, без да я събудят, и я понесоха като риба, голяма и крехка риба, уловена в мрежа от лунна светлина.

Бабата опита всички възможни средства, за да освободи своята внучка от попечителството на мисионерите. Едва когато разбра, че всичките са негодни — От най-законните до най-нечестните, — тогава се обърна към гражданската власт, която се упражняваше от военен. Намери го в двора на къщата му. Гол до кръста, той стреляше с пушка в един облак, тъмен и самотен сред пламтящото небе. Мъчеше се да го пробие, че да завали дъжд. Изстрелите му бяха ожесточени и безплодни, но той спря да чуе какво иска бабата.

— Аз не мога нищо да направя — обясни й той, след като я изслуша. — По силата на Конкордата, отците имат право да я задържат, докато стане пълнолетна. Или докато се омъжи.

— Е тогава за какво сте кмет? — попита бабата.

— За да карам облаците да пускат дъжд — рече кметът.

После, като видя, че облакът е отплувал далеч и не може да го стигне, той прекъсна своите служебни задължения и се зае изцяло с бабата.

— На вас ви трябва един човек с голяма тежест, който да отговаря за вас — рече й той. — Който да гарантира за вашето благочестие и нравственост със специално писмо и подпис. Не познавате ли сенатора Онесимо Санчес?

Седнала под голото слънце на един стол, прекалено тесен за нейните неземни кълки, бабата отвърна с тържествен гняв:

— Аз съм една бедна жена, съвсем сама сред огромната пустиня.

Изкривил от жега дясното си око, кметът я изгледа със съжаление.

— Тогава не си губете повече времето, сеньора — каза й той. — Отишла е по дяволите.

Само че тя не беше отишла по дяволите. Бабата опъна палатката си пред манастира на мисията и седна да обмисля положението — също като самотен войн, обсадил укрепен град. Амбулантният фотограф, който я познаваше много добре, натовари своите партакеши на багажника на велосипеда и се приготви да поеме сам по широкия свят, когато я видя на слънчевия пек, с вторачени в манастира очи.

— Ще видим кой пръв ще се умори — каза бабата, — те или аз.

— Те са тук от триста години и още деянят — рече фотографът. — Аз си отивам.

Едва тогава бабата видя натоварения велосипед.

— Ти накъде си се запътил?

— Накъдето ме отвее вятърът — каза фотографът и тръгна. — Светът е широк.

Бабата въздъхна.

— Не е чак толкова широк, колкото си мислиш ти, неблагодарнико.

Но въпреки яда си, не обърна глава към него, за да не откъсне очи от манастира. Не ги откъсна в продължение на много дни — нажежени като пещ дни, — на много нощи със залутани ветрища. Не ги откъсна и през времето за медитация, когато никой не излизаше от манастира. Индианците построиха до палатката навес от палми и под него закачиха своите хамаци, а бабата до много късно не лягаше да спи, клатеше глава на трона и с непобедимата решителност на лежащ бивол преживяше суровите зърна от джоба си.