Габриел Маркес - Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

— Трябва да се наредиш на опашка.

— Цялата вечер чаках.

— А сега ще трябва да почакаш до утре — каза Ерендира. — Чувствувам се като пребита в кръста.

В този миг бабата започна да говори насън:

— Двайсет години ще станат, откак валя за после ден път. Такава страшна буря се изви, че дъждът се размеси с морска вода и къщата осъмна пълна с риби и охлюви и дядо ти Амадис, мир на праха му, видя една лъчиста риба да плува във въздуха.

Одисей пак се скри зад кревата. Ерендира се засмя развеселена.

— Бъди спокоен — каза му тя. — Винаги се държи като ненормална, като заспи, но дори и земетресение не може да я събуди.

Одисей отново се показа. Ерендира го погледна с дяволита и дори малко ласкава усмивка и махна от рогозката мръсния чаршаф.

— Ела — рече му, — помогни ми да сменя чаршафа.

Тогава Одисей излезе иззад кревата и хвана чаршафа за единия край. Той беше много по-голям от рогозката, затова трябваше да го нагъват. След всяко сгъване Одисей все повече се приближаваше до Ерендира.

— Мислех, че ще подлудея, ако не те видя — каза той изведнъж. — Всички разправят, че си много хубава, я това е истина.

— Само че скоро ще умра — каза Ерендира.

— Мама казва, че който умре в пустинята, не отива на небето, а в морето — каза Одисей.

Ерендира остави настрана мръсния чаршаф и покри рогозката с друг — чист и изгладен.

— Аз не съм виждала морето — каза тя.

— Също като пустинята е, само че с вода — рече Одисей.

— Тогава значи не може да се ходи по него.

— Баща ми знае един човек, който можел, но това е било много отдавна.

Ерендира беше възхитена, но й се спеше.

— Ако дойдеш утре по-рано, ще бъдеш пръв — рече му тя.

— На разсъмване заминаваме с татко — каза Одисей.

— И няма ли да минете пак оттука?

— Кой знае кога ще е — рече Одисей. — Сега минахме случайно, защото се загубихме на път към границата.

Ерендира погледна замислено спящата баба.

— Добре, дай ми парите — реши тя.

Одисей й ги даде. Ерендира легна на кревата, но той не мръдна от мястото си, обзет от колебание: в решителния миг храбростта му беше намаляла. Ерендира го хвана за ръката, да го подкани да побърза, и едва тогава усети неговото терзание. Този страх й беше познат.

— За първи път ли ти е? — попита го тя.

Одисей не отговори, но се усмихна отчаяно. Ерендира веднага стана друга.

— Дишай бавно — каза му. — Винаги е тъй в началото, а после дори не усещаш.

Сложи го да легне до себе си и докато го събличаше, успокояваше го с майчини думи и ласки.

— Как се казваш?

— Одисей.

— Това е някакво чуждо име — каза Ерендира.

— Не, това е име на мореплавател.

Ерендира оголи гърдите му, целуна го няколко пъти леко, помириса го.

— Изглеждаш целият като златен, — рече тя, — но миришеш на цветя.

— На портокали навярно — каза Одисей. Вече поуспокоен, той се усмихна съучастнически: — Натоварили сме много птички, за да заблудим полицията, а всъщност караме за границата контрабанда портокали.

— Портокалите не са контрабанда — възрази Ерендира.

— Нашите са контрабанда — каза Одисей. — Всеки един струва по петдесет хиляди песо.

Ерендира се засмя за първи път от много време:

— Най-много ми харесва, че с такава сериозност измисляш разни глупости.

Беше станала искрена и бъбрива, сякаш невинността на Одисей бе променила не само настроението й, но и същността й. На такова малко разстояние от съдбата, бабата продължаваше да говори насън:

— По онова време те донесоха в къщи. В началото на март беше. Приличаше на гущер, завит в памук. Амадис, баща ти, млад и хубав, беше толкова щастлив онзи следобед, че изпрати да докарат около двайсет каруци, натоварени с цветя. Викаше и хвърляше цветя по улицата, докато цялото село се позлати от цветя като морето.

Бълнува няколко часа на висок глас и с упорита страст. Но Одисей не я чуваше, защото Ерендира го любеше искрено и силно. Докато бабата все бълнуваше, тя пак го люби — за половината цена. И продължи да го люби до сутринта, без пари.

Група мисионери с вдигнати нагоре кръстове стояха рамо до рамо сред пустинята. Силен вятър — също като вятъра на нещастието — шибаше кълчищните им раса и буйните им бради и те едва успяваха да се държат на краката си. Зад гърба им беше сградата на мисията — колониална грамада с мъничка камбанария над неравните варосани стени.

Най-младият мисионер, който командуваше групата, посочи с пръст една естествена пукнатина в лъскавата като стъкло глинеста почва.