Габриел Маркес - Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

Едва успя да свали тенджерата, готова вече да изкипи върху печката. После сложи на огъня една яхния, която отпреди беше приготвила, и използува случая, за да поседне да си почине на едно столче в кухнята. Затвори очи и после ги отвори, но в тях вече нямаше израз на умора. Залови се да прелее бульона в супника. Работеше и спеше.

Бабата седна сама в единия край на голяма маса за банкети със сребърни свещници и прибори за двама души. Дрънна с камбанката й почти в същия миг Ерендира влезе с димящия супник. Докато й сипваше супа, бабата забеляза движенията й на сомнамбул и прокара длан пред очите й, сякаш избърса невидимо стъкло. Момичето не видя дланта. Бабата я последва с очи и когато Ерендира се обърна с гръб, за да отиде пак в кухнята, извика:

— Ерендира!

От рязкото събуждане момичето се стресна и изтърва супника върху килима.

— Няма нищо, дъще — рече бабата ласкаво. — Пак беше заспала права.

— Тялото ми тъй е свикнало — извини се Ерендира.

Все още замаяна от съня, тя вдигна супника и понечи да избърше петното на килима.

— Остави го тъй сега — разубеди я бабата, — следобед ще го изпереш.

Тъй че, освен редовните си следобедни задължения, Ерендира трябваше още да изпере килима от столовата, а щом и без туй се намираше в пералнята, взе, че изпра и понеделнишкото пране, докато вятърът навън обикаляше къщата, търсеше някоя пролука да се пъхне. Толкова много работи трябваше да свърши, че нощта се стовари върху й, без тя да я усети, и когато постла отново килима в столовата, вече беше дошло време за лягане.

Бабата дрънка на пианото целия следобед, тананикайки си с фалцет песни от своето време. Клепачите й още бяха мазни от мускуса, със следи от сълзи, но когато се изтегна в кревата, по муселинова нощница, тя вече беше преодоляла горчивината от хубавите спомени.

— Гледай утре да изпереш и килима от салона — каза тя на Ерендира, — че не е виждал слънце кой знае откога.

— Добре, бабо — отвърна момичето.

Взе едно ветрило от пера и започна да вее на невъзмутимата матрона, която заспивайки, й четеше кодекса за реда през нощта.

— Изглади всичкото пране, преди да си легнеш, че да заспиш със спокойна съвест.

— Добре, бабо.

— Хубаво прегледай гардеробите, че през ветровитите нощи молците още повече огладняват.

— Добре, бабо.

— Като свършиш всичко, вземи изнеси цветята на двора, да подишат.

— Добре, бабо.

— И сложи храна на камилската птица.

Заспала беше, но продължаваше да дава нареждания — нали от нея внучката бе наследила способността си да продължава да действува и насън. Ерендира излезе от стаята, без да вдига шум, и свърши последните си задължения за вечерта, като все отговаряше на поръките на спящата си баба.

— Дай вода на гробовете.

— Добре, бабо.

— Преди да си легнеш, гледай всичко да оставиш в пълен ред, че на вещите им е много мъчно, когато не ги сложат да спят на мястото им.

— Добре, бабо.

— И ако дойдат двамата Амадисовци, предупреди ги да не влизат, че шайката на Порфирио Галан ги чака, за да ги убие.

Ерендира престана да й отговаря, защото знаеше, че започва да бълнува, но не изпусна нито едно нареждане. Когато провери райберите на прозорците и навсякъде изгаси светлината, взе един свещник от столовата и се запъти към своята спалня, като си светеше с него. Между поривите на вятъра чуваше равномерното дишане на заспалата баба.

Нейната стая също беше разкошна, макар и не чак колкото на бабата. Отрупана беше с парцалени кукли и животни с пружина за навиване, останали от неотдавнашното й детство. Капнала от зверския труд през деня, Ерендира не намери сили да се съблече — само остави свещника на нощната масичка и се стовари на леглото. След малко вятърът на нейното нещастие нахълта в спалнята като цяла глутница кучета и запрати свещника право в пердето.

На разсъмване, когато вятърът най-сетне спря, заваляха едри и редки дъждовни капки. Те изгасиха последните въглени и втвърдиха димящата пепел от къщата. Хората от селото, повечето индианци, се мъчеха да изровят останките от бедствието: овъгления скелет на камилската птица, капака на позлатеното пиано, торса на една статуя. Бабата с непроницаемо отчаяние съзерцаваше останките от своето имущество. Ерендира седеше между гробовете на двамата Амадисовци и вече не плачеше. Когато се увери, че сред развалините са оцелели малко незасегнати от огъня вещи, бабата с искрена жалост погледна своята внучка.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Няма да ти стигне животът да ми изплатиш тези щети.