Габриел Маркес - Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

— Ние не сме доносчици — каза той възмутено, ние сме контрабандисти.

Когато съвсем близо до очите му преминаха опушените дула на картечниците, комендантът вдигна ръце и се засмя.

— Поне имайте срам и не кръстосвайте посред бял ден! — викна той след тях.

На последния камион отзад беше закачен лозунг: Мисля за тебе, Ерендира.

Колкото по на север отиваха, толкова по-сух ставаше вятърът, а с вятър слънцето приличаше още по-силно и вътре в затворената камионетка не можеше да се диша от жега и прах.

Бабата първа забеляза фотографа: въртеше педалите в същата посока, в която те летяха, само с една кърпа на главата, без никаква друга защита срещу слънчасване.

— Ето го! — посочи тя. — Този им е бил съучастник, кучият син!

Комендантът заповяда на един от войниците на стъпалата да се заеме с фотографа.

— Хвани го и ни чакай тук — рече му. — Ние ще е върнем.

Войникът скочи от стъпалото и викна два пъти на фотографа да спре. Поради насрещния вятър фотографът не го чу. Когато камионетката го задмина, бабата му направи някакъв неразбираем жест, но той го възприе като поздрав, усмихна се и й махна с ръка. Изстрела не чу. Преметна се във въздуха и падна мъртъв върху велосипеда си, с разтрошена от куршума глава, без да разбере откъде му е дошло.

Още преди пладне започнаха да се виждат перушините. Вятърът ги носеше и бяха перушини от млади птици, а холандецът ги позна, защото бяха от неговите птици, оскубани от вятъра. Шофьорът измени малко посоката, натисна докрай скоростите и след по-малко от половин час съзряха на хоризонта камионетката.

Когато Одисей видя в огледалото, че се приближава някаква военна кола, направи усилие да увеличи скоростта, но моторът беше слаб. Пътували бяха, без да мигнат, и бяха капнали от умора и от жажда Ерендира дремеше на рамото на Одисей. Събуди се уплашена. Видя камионетката, която вече ги настигаше, и с наивна решителност грабна пистолета.

— Не върши работа — каза Одисей. — От времето на Франсис Дрейк е.

Чукна го няколко пъти и го хвърли през прозореца. Военният патрул задмина раздрънканата камионетка, натоварена е оскубани от, вятъра птици, направи рязък завой и препречи пътя й.

Аз ги срещнах тъкмо по това време — времето на тяхното най-голямо благополучие, — но започнах да се ровя в подробностите на живота им много години по-късно, когато Рафаел Ескалона разказа в една песен ужасната развръзка на тази драма и ми се стори, че си заслужава да я разкажа. Аз продавах енциклопедии и медицински книги из провинция Риоача. Алваро Сепеда Самудио, който също обикаляше тези краища и продаваше машини за ледена бира, ме разведе със своята камионетка из селищата на пустинята с намерението да ми говори за не знам какво и двамата приказвахме за такива празни работи и изпихме толкова много бира, че, без да разберем кога и как прекосихме цялата пустиня и стигнахме до границата. Там беше палатката на амбулантната любов, окичена цялата с написани на платнища лозунги: „Ерендира е най-добрата“, „Върви и пак ела, Ерендира те чака“. „Няма живот без Ерендира“. Безкрайната извиваща се редица мъже от различни раси и съсловия приличаше на змия с прешлени-човеци, която дремеше по мегдани и площади, пъстроцветни пазарища и шумни панаири и се изхлузваше през улиците на онзи пълен с грохот град от пътуващи спекуланти. Всяка улица беше публична комарджийница, всеки дом — кръчма, всяка врата — убежище за бегълци. Безброй неразбираеми свирни и викове на продавачи се сливаха в един-единствен оглушителен тътен, който в убийствената жега звучеше панически.

Сред тълпата от скитници и хора без род и родина, се намираше и Блакаман Добрия. Покатерен на една маса, той подканяше да му дадат истинска отровна змия, за да изпробва на самия себе си някаква изнамерена от него противоотрова. Там беше и жената, дето се превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Срещу петдесет сентаво тя разрешаваше да я пипнат, за да видят, че няма измама, и отговаряше на всички въпроси, които пожелаеха да й зададат във връзка с нейното нещастие. Имаше и един пратеник от задгробния живот, дошъл да оповести, че скоро щял да се появи страхотният звезден прилеп, чието палещо сярно дихание щяло да преобърне наопаки всичко в природата и щяло да измъкне на повърхността тайните на морето.

Единствен тих залив беше кварталът на платената любов, докъдето достигаше само ехо от градския тътен. В опустелите зали за танци се прозяваха от скука дошли от четирите посоки на света жени. Дремеха седешком през следобедните часове, без някой да отиде да ги събуди за любов, и под вентилаторите с впити е голото небе перки все чакаха звездния прилеп. Изведнъж една от тях стана и излезе на един балкон с теменуги над улицата. Долу се точеше опашката от поклонници на Ерендира.