Габриел Маркес - Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

— Ариднере!

Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.

— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.

— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!

Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.

— Сега не искам да оставаш — каза тя.

— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.

Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.

— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.

— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.

— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.

— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.

Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:

— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.

— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.

— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.

И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.

— Тя ми е баба — възрази тя.

— Кукумявката ли?

— Китът.

Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.

— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.

— Ти не бива нищо да й казваш.

— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.

— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.

Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:

— Утре ще видим корабите!

Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.

— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.

Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.

— Благодарим ти, бяла жено.

После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.

— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?

Фотографът дори не вдигна глава, когато й отговори:

— Музиката не излиза на снимките.

— Но буди желание у хората да се снимат — възрази бабата.

— Напротив — рече фотографът, — припомня им за смъртта и после излизат на снимките със затворени очи.

Диригентът се намеси:

— Не ги кара музиката да си затварят очите — каза той, — ами светкавицата за снимане на тъмно.

— Музиката е — настоя фотографът.

Бабата сложи край на спора.

— Ти не се опъвай толкова рече тя на фотографа. — Я виж колко хубаво вървят работите на сенатора Онесимо Санчес. И то е само благодарение на музикантите, дето ги води със себе си. Не е справедливо туй бедно създание да носи върху себе си цялата тежест на разходите.

— Аз ще продължа пътя си сам — каза фотографът. — В края на краищата, аз съм човек на изкуството.

Бабата сви рамене и се зае с музиканта. Подаде му едно тесте банкноти — колкото показваше цифрата, на писана в тетрадката.

— Двеста петдесет и четири банкноти по петдесет сентаво всяка — рече му тя, — плюс трийсет и две за неделните и за панаирните дни, по шейсет сентаво всяка, стават сто петдесет и шест и двайсет.

Музикантът не пое парите.

— Сто седемдесет и две и четиридесет — възрази той. — Валсовете са по-скъпи.

— Че защо?

— Защото са по-тъжни — каза диригентът.

Бабата го накара да вземе парите.