Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Търси, Динго! — отново му заповяда Томек.

Томек внимателно се изкачи по стълбите. Над самия вход беше издълбан символът на слънцето. След малко Томек се озова в огромна зала. Известно време той стоя неподвижен, докато свикнат очите му с полумрака, който цареше във вътрешността на сградата. След това започна да се оглежда. Огромната зала беше съвсем празна. По стените се бяха запазили следи от някакви изображения. Томек ставаше все по-неспокоен. Внезапно забеляза, че каменният под беше почти съвсем чист. В другите домове, в които бе надникнал преди това, подът бе покрит с дебел слой изпражнения на прилепи и птици. Томек моментално сложи пръст върху спусъка на револвера. Тук някой явно се грижеше за реда, значи, руините на града не бяха съвсем необитаеми.

От двете страни на залата имаше дълбоки ниши, а в стената срещу главния вход на сградата чернееше тесен отвор. Томек надникна в нишите, а след това започна да се приближава към тъмния отвор. Изведнъж Динго изръмжа глухо, с няколко скока прекоси мрачната зала и изчезна в отвора. В тъмнината се чу яростен лай, повторен многократно от ехото. После Динго заскимтя от болка и отново настървено се разлая, сякаш налиташе върху някого.

Томек веднага се втурна да спасява любимеца си. Пъхна се в тъмния отвор. Непроницаемата тъмнина го прикова на място. Бързо извади кибрит. Пъхна револвера под колана на панталоните. Динго лаеше ожесточено. При бледата светлина на кибрита Томек видя кучето, което сърдито се хвърляше върху голата каменна стена.

Томек изгори няколко клечки и като си светеше с тях, обиколи не особено обширната стая. За свое изумление там не намери никого. Нямаше нито прозорци, нито врати. Динго продължаваше да ръмжи и с наежена козина на врата душеше гладката стена.

В този миг се разнесе продължителен, глух тътен. Масивната каменна сграда се разтърси из основи. Бледата струя светлина в тесния отвор посивя. Пронизителният вой на Динго изтръгна Томек от вцепенението. Той се приведе и изтича от тайнствената стая. След няколко минути се озова на стълбите пред сградата. Закова се като ударен от гръм. Другите участници в експедицията, които беше оставил пред развалините на древния град, вече се намираха на втората тераса. Те бавно отстъпваха към средата на площада, а зад тях в широк полукръг вървяха въоръжени, мълчаливи индиански воини.

Томек мигновено се ориентира в положението. В негово отсъствие кампите вероятно изневиделица са обкръжили другарите му. Тъй като не са ги атакували веднага, Новицки е започнал да се изтегля към руините на града, за да се съедини с разузнавача.

— Динго, тук! — със снишен глас изкомандува Томек.

Кампите напредваха в плътен строй. Бяха голи. Само малки престилчици, прикрепени с шнур от лико, закриваха слабините им. Лицата и телата им бяха покрити с фантастични сини и червени рисунки. На главите си носеха корони, изплетени от палмови влакна и украсени с птичи пера, а отзад на плещите им висяха връзки пъстроцветни изсушени колибри. В продупчените им уши бяха забодени дървени украшения.

Индианците красноречиво, заплашително мълчаха. Крачка по крачка те настъпваха след белите хора, държейки дълги черни стрели върху опънатите тетиви на лъковете.

Томек разбра, че всяка съпротива е безнадеждна. Числеността на индианците предварително им осигуряваше победата. Освен това, ако те бяха жителите на изчезналия град, то именно при тях трябваше да е плененият Смуга.

Чак сега Томек забеляза черните облаци, които бяха забулили нажеженото от слънцето небе. Той веднага си спомни, че от няколко дни наблюдаваше в северозападната част на планините струя черен дим, който се виеше над един висок връх. Сигурно преди минута вулканът внезапно беше изригнал.

Нямаше време за губене. И най-малкото, подозрително за индианците движение или жест можеше да разпали безкомпромисна борба, която би означавала неизбежна гибел за всички участници в експедицията.

Томек изтича по стълбите. Динго изръмжа и се озъби.

— Мирно, Динго! Иди при господарката си! — кратко изкомандува Томек.

Той бавно се приближаваше към другарите си. Кампите вдигнаха лъковете по-високо и насочиха черните стрели към гърдите му. Томек пъхна револвера в кобура. Заобиколи приятелите си; застана между тях и кампите. Дълго се взира в техните страшни лица.

— Приветствувам воините на волните кампи — каза той на испански.

Индианците стояха като каменни статуи.