Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Ами да, можем да очакваме потеря. Няколко от тях ни се изплъзнаха. Въпреки, че здравата ги сгряхме, отново ни устроиха засада. Точно тогава загубихме и другия индианец.

Томек, жена му и Мара се заловиха да прередят багажа, а другите в това време се заеха с погребението. Завиха в одеяла телата на убитите, а след това ги сложиха в плитката яма заедно с оръжието и личните им вещи. В съответствие с племенните обичаи Хабоку произнесе кратко надгробно слово:

— Храбрите воини от племето субео паднаха в бой с пършивите кампи. Преди да умрат, те сами убиха много врагове. Загинаха, защищавайки приятелите си, и затова след смъртта ще се преселят в големия общ дом на блаженството, в който ще живеят заедно с нашите велики прадеди, а не в кучешка колиба, като подлите кампи.

— Никога не ще забравим мъжествените воини от племето субео, които не ни изоставиха в тежкия час — добави Томек.

След това, без да губят време, тръгнаха на път. Вървяха много бавно, защото освен багажа носеха и Наташа, потънала в дълбок сън. Преди залез слънце навлязоха в прохладната сянка на планините. Изнурени, те предпазливо се катереха по каменистия скат. Тук вече евентуалната потеря не можеше да открие дирите им. Спряха за нощуване в една хлътнатина под голяма надвиснала скала. Наблизо шумеше малък водопад.

Всички бяха капнали. Решиха да си починат ден-два. Укрепиха с камъни скривалището под скалния навес, а цепнатините запълниха с дребни камъчета. Едва след като се подсигуриха по този начин срещу студения вятър, те седнаха да хапнат.

Наташа не се събуди дори когато я пренасяха върху постланите одеяла. Сали и Мара легнаха до нея. Щяха да дежурят на смени. Мъжете също си легнаха.

Капитан Новицки, който излезе от битката само с няколко драскотини и синини, пръв остана на пост. Най-напред той се уми в потока, след това си пийна ямайка и най-сетне седна пред входа на импровизираната къща. Съвсем предпазливо запали лулата си. Динго се сви в краката му. Доброто, умно куче бдеше неуморно, час по час повдигаше клепачи и наостряше уши.

Новицки седеше навъсен и размишляваше. Сега разбра, че двамата с Томек бяха постъпили много неразумно, като взеха жените. При първия сблъсък с кампите понесоха големи загуби, а какво ще стане по-нататък? Трябваше да захвърлят значителна част от екипировката. Вече нямаха палатка, храната беше на привършване. Какво ще стане с Наташа? Измъчван от опасения, той стана и тихо се приближи до постелята. Сребристата студена светлина на луната падаше върху лицата на жените. Те спяха дълбоко. Новицки леко докосна челото на Наташа. Беше хладно и сухо. Поуспокоен донякъде, той отново седна при Динго. Кучето си лежеше спокойно и дремеше. Новицки се унесе в мисли. Облегна се на скалата. Монотонният шум на близкия водопад му действуваше като приспивателно. За миг притвори очи…

Ръмженето на Динго пробуди Новицки; той грабна карабината, опряна на камъка. Кучето гледаше неспокойно към небето. Новицки се ослушваше и се оглеждаше наоколо. Чак след доста време забеляза черни сенки, които безшумно се носеха във въздуха. Веднага се досети, че тези прилепи са разтревожили Динго. Спомни си разказите за прилепи-вампири, които пиели кръвта на животни и хора. Бързо стана и влезе при спящите. Подплашен прилеп прехвръкна досами лицето му. Новицки се наведе над Наташа. Гърдите й равномерно се повдигаха. Новицки събуди Хабоку и легна да спи.

Двудневната почивка сред здравия планински въздух ободри участниците в експедицията. Дори Наташа се чувствуваше добре и твърдеше, че може пак да върви. На третия ден в зори потеглиха на път.

Хабоку, както и преди, вървеше най-отпред. В продължение на два дни те ту се изкачваха по склоновете на планината, ту отново се спускаха в долини, обрасли с джунгла. Тишината на девствените лесове се нарушаваше единствено от птичия крясък и от ромола на потоците.

Томек ставаше все по-мрачен. Нанасянето на маршрута на експедицията върху картата беше почти невъзможно. Затова сега обръщаше най-голямо внимание на положението на слънцето. За негова изненада Хабоку отново ги водеше на изток. Томек се сети, че докато са вървели през планините, сигурно са заобиколили гората на смъртта; сега се приближаваха към развалините на древния град откъм противоположната страна.

На петия ден, откак бяха напуснали първия бивак в планините, Хабоку изведнъж забрави, че трябва да скрива чувствата си. Той спря и възбудено извика:

— Най-после го намерих! Наистина съществува, кампът не е излъгал!