Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Щом знаехте пътя, защо не намерихте този град?

— Никой не може да стигне там — прошепна индианецът, като се озърташе дали някой не подслушва.

— Защо?! — пак попита Томек.

— Западно от знаците има страшна гора. Това е гората на смъртта. В нея всеки умира. Казах ти за нея, но не отивайте там, всички ще загинете.

— Кой пази проходите през гората?

— Индиос бравос, кампите… — още по-тихо добави индианецът. — Едно време двама бели искаха да видят този град. Единият дори взе много въоръжени хора. Никой от тях не се върна.

Вече трети ден експедицията вървеше на северозапад през горите на перуанска Монтаня 113 113 По склоновете на Източните Анди и в подножието им се простират високи вълнообразни равнини, които се наричат Монтаня. . В Ла Хуаира Томек нае няколко пири да носят багажа, но към края на втория ден от похода носачите категорично заявиха, че няма да вървят по-нататък. Не помогнаха нито увещанията, нито съблазнителните обещания за по-високо възнаграждение. Пирите се сбогуваха и тръгнаха обратно към селцето си.

Участниците в експедицията бяха подготвени за това, че не ще намерят носачи, които биха искали да отидат с тях в Гран Пахонал. Затова не бяха взели от Манауш много голяма екипировка. Когато пирите си отидоха, Томек раздели багажа между индианците субео и след това вече малко по-бавно продължиха из безкрайния лес.

Девствената джунгла на Монтаня беше пълна с очарование, с богатства и загадки. Преди всичко тя изобилствуваше с разнородни дървесни видове. Редом с гигантите растяха по-ниски или съвсем дребни, хилави дървета. Великаните-самотници унищожаваха всичко около себе си, тъй като поглъщаха животворните слънчеви лъчи и ревниво се ограждаха със завеса от лиани, която се спускаше от короните чак до земята. Някои дървета растяха отделно, а други на двойки или на групи. Твърди като стомана дървета се редуваха с палисандри, махагонови, кедрови и каучуконосни. Свободните пространства между тях бяха заети от още по-буен гъсталак от по-ниски дървета и храсти, често пъти бодливи, и от всевъзможни разкошни палми. Храстът кока 114 114 В субтропическия пояс, главно в Южна Америка и на Антилските острови, се срещат около 90 вида ниски дървета и храсти, съдържащи кокаин. В Перу расте един храст, висок от 2 до 5 м, листата на който съдържат известен процент кокаин. Тези листа, примесени с гасена вар, отдавна се използуват от местните жители като подправка. Туземците често дъвчат листа от кока, което предизвиква силна душевна и физическа възбуда, добро самочувствие, изчезване на умората, жаждата и глада. Честата употреба на кока руши организма и умствените способности на човека. с ароматни, освежаващи листа, съседствуваше с месоядни, хищни храсти или с такива, чийто сок ослепява, убива или лекува. Дънерите на огромни дървета, повалени от бурите навремето, образувала мощни прегради, а други, оплетени с лиани, висяха във въздуха. Хиляди различни пълзящи растения като огромни змии оплитаха дърветата и клоните, съединяваха короните им и образуваха отгоре свод, който не пропускаше светлината. Слънчевите лъчи тук-таме проникваха през пролуките на покрива от зеленина и просветляваха мрачния лес.

Томек, Хабоку и Динго вървяха начело на експедицията. На няколко крачки ги следваха Сали, Наташа, жената на Хабоку — Мара, и Збишек. Зад тях в колона по един крачеха индианците субео с екипировката, а най-накрая капитан Новицки. Според индианския обичай всички вървяха мълчаливо през гората.

Динго тичаше отпред. Час по час наостряше уши, ту повдигаше главата си нагоре, ту я свеждаше почти до земята и непрекъснато душеше, непрекъснато се ослушваше.

Томек не сваляше очи от верния Динго, който беше отлично дресиран. Знаеше, че може да се осланя на него. Хабоку също поглеждаше към четириногия водач, но и сам беше нащрек. С проницателните си очи непрекъснато оглеждаше гъсталака, вслушваше се в отгласите, които долитаха от джунглата, и от време на време дълбоко поемаше въздух, душейки като тичащото пред него куче. И другите индианци субео се държаха приблизително по същия начин — нали бяха частица от тези безкрайни тропически дебри и ги познаваха като зъбите си. Белите участници в експедицията от ден на ден се изпълваха с все по-голямо доверие към тях.

Оттеглянето на пирите никак не разтревожи индианците субео. Това само ги накара да бъдат по-бдителни. Всички те получиха в Икитос модерни карабини, които сега носеха окачени през рамо. Освен огнестрелното оръжие си бяха взели лъковете и колчаните със стрели, както и щитове от пресована кожа на елени, тапири и ягуари. По време на битка те подпираха щитовете на земята и иззад тях стреляха по неприятеля. След като си отидоха носачите, индианците субео носеха не само оръжието, но и екипировката на експедицията, а именно: палатка за жените, няколко одеяла, хамаци, москитови мрежи, съдове за готвене, тенекиени чинии и лъжици и хранителни припаси: фасул, ориз, брашно, захар, мазнина, чай и консерви. Мара, жената на Хабоку, наравно с мъжете носеше част от екипировката. Томек не можа да се противопостави, защото така изискваха индианските обичаи, а освен това всеки от белите носеше личните си вещи и раница с неприкосновен запас от храна.