Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Хей, братле! Лошо ли ти е, или дремеш? — подвикна му капитан Новицки.

Както се беше замислил, Томек трепна и се обърна към приятеля си.

— Не спя, Тадек — отговори той. — Просто в главата ми се въртяха разни мисли.

— Не философствувай на гладно сърце. Господин Никсън казва, че докато се усетим, и на реката ще се покаже пристанът. Вече е време за вечеря и почивка. Краката ми се схванаха от това седене в лодката и червата ми куркат.

— Сега нашите на „Санта Мария“ са насядали на масата — промърмори Томек.

— След един час и ние ще вечеряме. Пристанът вече се вижда — намеси се Никсън.

На десния бряг на реката се появи примитивна, паянтова площадка, направена от обелени стволове. Около няколко лодки, привързани с лиани за пристана, се суетеше групичка полуголи индианци. При вида на приближаващата лодка те грабнаха лъковете и пушките, защото срещата с непознати хора в амазонската джунгла винаги буди тревога.

— Сто умрели кита! Тук не ни посрещат много приятелски — извика капитан Новицки.

— Предпазливи са — отговори му Томек.

Но в същия миг от пристана екнаха дружески възгласи. Гребците в лодката им отговориха радостно и по-силно натиснаха веслата. Скоро лодката опря о брега.

Индианците субео учтиво, но без угодничество поздравяваха Никсън, които доста често посещаваше лагерите на каучукосъбирачите. По държането на индианците веднага можеше да се познае, че обичат шефа на компанията. Никсън представи Томек и Новицки като приятели на Смуга. В очите на индианците проблеснаха искрици на дружелюбен интерес.

След кратките приветствия индианците поведоха гостите към лагера, който беше построен край един поток, вливащ се в река Путумайо. Томек и Новицки любопитно разглеждаха лагера. Никъде не се виждаха следи от нападението, станало преди няколко месеца. Близо до склада за каучук имаше две жилищни бараки, построени върху колове, а около тях бяха пръснати индиански колиби.

На площадката пред бараката се показа бял мъж.

— Това е Уилсън, началникът на този Лагер и на още два край река Япура — каза Никсън, като го видя.

— Каква приятна изненада?! Да не сте довели дългоочакваните гости от Европа? — извика Уилсън.

— Познахте, най-сетне пристигнаха — отговори Никсън. — Това е господин капитан Новицки, а това — толкова добре познатият ни от разказите на семейство Карски, господин Томаш Вилмовски.

— Моля, заповядайте при мен — каза Уилсън. — Уморени сте от пътуването, ей сега ще поднесат вечерята.

— Приятна новина, защото съм гладен като акула — отвърна Новицки.

— Нищо чудно, пътувахме цял ден, защото нашите мили гости искаха колкото може по-скоро да се видят с вас — поясни Никсън.

— Имахме късмет, че при устието на Путумайо заварихме лодката на компанията. Така спестихме време — обади се Томек.

— Сега поддържам постоянна връзка между лагера и пристана на Амазонка — отговори Уилсън. — Всеки ден очаквах да пристигне господин Никсън. Скоро събирането на каучука ще бъде в разгара си.

— Само след месец ще настъпи сухият сезон. Водата ще се отдръпне от джунглата, тресавищата ще изсъхнат и ще открият свободен достъп до хевеевите дървета, които растат предимно в мочурищата — добави Никсън.

— Очаквах, че от Европа ще пристигнат повече хора — каза Уилсън. — Господин Карски категорично настояваше да не започваме търсенето на изчезналия, преди да дойдете вие. Вече загубихме много време. Най-после трябва да се предприеме нещо.

— Сега се уверих, че господин Збишек е постъпил правилно, съветвайки ни да чакаме вашето пристигане. Уилсън, вие още не знаете най-новите събития — каза Никсън. — Господата пристигнаха в Манауш само преди десет дни, но така успяха да притиснат Алвареш, че той се стреми към разбирателство с нас. В навечерието на заминаването ни от Манауш той ме посети в кантората. Закле се, че не бил нареждал на Кабрал и Жозе да убият Джон. Даде ми писмо за Варгас.

— Възможно ли е това? — изуми се Уилсън. — Не мога да си представя Алвареш да моли за помирение.

— И аз едва повярвах на собствените си очи и уши — потвърди Никсън. — Но най-важното е, че част от спасителната експедиция вече пътува за Икитос, а господата се отбиха тук само за да поговорят с вас и да вземат няколко индианци субео.

— Значи, най-сетне се прави нещо. Колко се радвам! — възкликна Уилсън. — Денем и нощем мисля за съдбата на Смуга. Ако господин Никсън се съгласи, ще се присъединя към експедицията. Съвестта ме гризе, защото го оставих там самичък. Ако беше на мое място, той нямаше да се бави нито миг.