Мери Мартин - Старлет

— Значи си пълзяла към водопада. Колко находчиво от твоя страна. Но ти винаги си била хитра кучка, твърде хитра за твое нещастие. Разочарован съм. Мислех, че си се опитвала да избягаш от моите любимци. — Той направи пауза и погледна надолу към стотиците виещи се влечуги. — Или от тези змии.

Започна да се смее и дори в шоковото си състояние Старлет разпозна нотката на умопомрачение, но умът й отказваше да я приема заради някакъв вътрешен инстинкт, и точно тогава тя видя как той губи равновесие и полита назад във въздуха.

Когато смехът се смени със силен писък и след това с гъгнещ агонизиращ звук, Старлет бе разтърсена и извадена от летаргията, обхванала както ума, така и тялото й. Тя притисна ръце към ушите си, за да не чува сърцераздирателните си писъци.

Деър и Нощния Сокол бяха в тридесетярдовата галерия, която белият мъж бе нарекъл Операта, заради акустиката, полукръглия свод и тесните тераси, които приличаха на подредени един над друг балкони. Ускориха крачки, като се придвижваха внимателно, но бързо към нея.

— Той ще я убие — каза Деър със сподавен гняв и страх.

— Не още — отвърна Нощния Сокол. — Гласът й идва високо над нас, близо до водопада. Ще му трябва известно време да се приближи достатъчно, за да я застреля.

Деър не отговори. Знаеше, че изострените сетива на Нощния Сокол бяха винаги безупречни.

В следващия момент влязоха в галерията.

Двамата мъже спряха на ръба на вдлъбнатата скала и замръзнаха на местата си при гротескната гледка, която се откриваше под тях. За част от секундата безизразните очи на Алек гледаха към тях, след това лицето му започна да се покрива със змии, които сякаш танцуваха в чест на жертвоприношението, направено за тях.

Деър пръв вдигна поглед. Различи само очертанията на тялото й и проблясването на сребърната й коса под пръските на водата, но можеше и да я чуе. Писъците й се бяха превърнали в кротък плач.

Той се обърна и тръгна към нея, но Нощния Сокол го спря.

— Позволи на мен. Мокасините ми са по-сигурни от твоите ботуши. Ще я доведа долу при теб, не се страхувай.

Деър отправи към него поглед, изпълнен с гореща благодарност, но лицето му изразяваше непоколебимост.

— Оценявам твоята загриженост, Нощни Соколе, но тя е моя жена. Имам определени задължения към нея и не може друг да се изкачи вместо мен.

— Разбирам, братко мой — отвърна сериозно Нощния Сокол. Той стоеше и гледаше, докато Деър, с бързата и сигурна стъпка на един команчи, предприе опасното изкачване до мястото, където лежеше Старлет. Сякаш му бяха необходими само няколко минути, за да я достигне, но тогава настъпи пълна тишина. „Какво ли правеше?“ — почуди се Нощния Сокол.

— Добре ли е тя? — извика той, когато вече не можеше да сдържа нетърпението си.

Деър не отговори, но няколко секунди по-късно Нощния Сокол се почувства облекчен, когато го видя как се появява зад водопада. Старлет бе на гърба му и здраво се придържаше с ръце около врага му.

Въпреки че слизането по тесните издатини бе затруднено от деликатния товар на гърба му, няколко минути по-късно Деър се оказа на пода на пещерата.

Вдигна я на ръце. Гледаше я с такава нежност, че Нощния Сокол се извърна настрани. Такива мигове между един мъж и една жена бяха винаги много лични и той искаше да прояви уважение, като им позволи да останат само със себе си. Въпреки това го предупреди.

— Тя се нуждае от лекар, Деър.

Косата й бе паднала върху лицето и Деър я отмести с треперещи пръсти.

— Старлет — каза той със странен глас. Очите й бързо се отвориха и пресъхналите й устни едва успяха да потрепнат в усмивка.

— Аз щях да разкажа на ангелите за теб.

Тогава той се засмя сподавено, смях, който повече приличаше на хлипане.

Радвам се, че дойдохме тук навреме, за да им спестим труда да те изслушат.

— Щях да им кажа колко много те обичам — каза тя, преди очите й отново да се затворят.

— Да вървим — каза Деър на Нощния Сокол. Надяваше се само сълзите в очите му да не го заслепят по обратния път от пещерата.

Деър имаше чувството, че пътуват за града вече цяла вечност, въпреки че нямаше и час, откакто бяха спасили Старлет. Както винаги нащрек, Нощния Сокол мълчаливо яздеше зад тях. Сърцето му можеше да разбере болката на неговия брат.

През цялото време, докато се връщаха, Деър изпитваше ту страх, ту гняв. Едва не бе загубил Старлет. Единственото нещо, което му се искаше сега, бе тя да отвори очи и да му се усмихне. Той добре разбираше, че това е невъзможно, защото тялото и душата й бяха преживели ужасно премеждие.