Стив Мартини - Класацията

— Направила ли е нещо нередно?

— Не, доколкото знаем. — Неизреченият въпрос увисна във въздуха. Чарли не захапа въдицата. — Просто бихме искали да поговорим с нея — продължи Лутър.

— Обадихте ли се във фирмата й?

— Напуснала е миналата седмица — кимна полицаят.

Последваха няколко удара по грешни клавиши. Нямаше нужда да се пита дали Чарли знае нещо по въпроса.

— Чудех се, дали не знаете къде би могла да бъде?

— Не, не знам.

— Кога за последно разговаряхте с нея?

— Не помня. Не сме толкова близки — каза Чарли.

— Така ли? Аз пък останах с впечатлението, че поддържа те връзка.

— И откъде това впечатление?

— Ами от факта, че преди десет дни сте получили от нея шест хиляди долара — усмихна се Лутър.

Чарли не отговори, но спря да пише насред думата и се взря възмутено в Лутър. Явно беше сърдит на полицията, че се меси във финансовите му дела.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо ви е дала парите?

— Защо трябва да ви казвам? Вие май вече знаете всичко.

— Прав ли съм, като си мисля, че става дума за личен дълг? — запита Лутър.

— Вече не — отвърна Чарли.

— Уверявам ви, че…

— Можете да си заврете уверенията… знаете къде — избухна Чарли.

— Би било интересно да се опита, но това упражнение едва ли би ги направило по-приемливи за вас — заключи спокойно Лутър. Помисли си, че Чарли се държи като клиентите си. Може би беше заразно. — От колко време сте разведени? — попита той.

— Архивите се пазят в съда. Защо не идете да проверите?

Имаше вероятност Тереза Дженрико да е убита по погрешка. Истинската мишена бе Аби Чандлис. В такъв случай беше ясно защо се криеше. А може би вече се бяха докопали до нея.

— Разбрахте ли за приятелката й мисис Дженрико? — попита полицаят.

— Да, чух. Каква трагедия — кимна Чарли.

— Откъде разбрахте?

— От вестниците — заяви Чарли. — Мога да чета. — Той зачака следващия въпрос — какво правихте оная вечер, — но подобен не последва. Лутър не обичаше директните атаки.

— Трябва да признаете, че това е доста необичаен начин за плащане на дълг.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид превеждането на сумата направо в сметката на кредитната ви карта.

— Тя искаше така. Било й по-удобно.

— Разбирам. Сигурен съм, че на компанията, издаваща кредитните карти, й е било по-удобно — усмихна се отново Лутър. Той знаеше, че Чарли е надвишил лимита си. Само плащането на жена му бе спасило кредитната му карта.

— Това какво ви влиза в работата?

— Въобще не ми влиза. Просто се чудя защо ви е платила такава голяма сума, а после е изчезнала, без да каже на никого къде отива.

— Питайте я нея защо.

— Щях да го направя, ако можех да я намеря.

— Не мога да ви помогна. А сега ще ме извините, но имам работа.

— Знаете ли откъде е взела парите? За да ви плати, имам предвид?

— Не.

— Това са много пари. Тя не е богата.

Явно Чарли не беше единственият, чието финансово състояние бе разглеждано под лупа.

— За какво й бяхте дали пари назаем? — продължи разпита си Лутър.

— Това е личен въпрос. Ако искате да научите нещо повече, донесете ми призовка. Освен това не ми харесва, че си навирате носа в моите работи.

— Уверявам ви, че не си навираме носа където не трябва.

Просто се обадихме в банката и казахме, че разследваме убийство.

Очите на Чарли заблестяха от яд.

— Те бяха много любезни.

— Прекрасно! — Сега всички касиерки в банката щяха да гледат Чарли така, сякаш беше сериен убиец.

— Бяхме много дискретни — продължи мазно Лутър.

— Не се и съмнявам. Сега само вие и още неколкостотин тъпанари от полицията ще знаят кредитния ми рейтинг.

— Досега не съм разглеждал колегите си в тази светлина — сви устни Лутър. — Но ще им кажа при първа възможност. — Той се отправи към вратата.

— Направете го.

— Цялата тази враждебност е продиктувана, предполагам, от работата ви — обърна се от вратата Лутър.

— Не бях забелязал.

— Това е проблемът със стреса на работното място — заключи мъдро Лутър. — Обзема те неусетно и те убива, без въобще да забележиш.

Пред внушителния вход на някогашната голяма плантация сега се мъдреха някакви олющени къщички и каравани. В далечината, през почти километров тунел от дървета, се виждаха белите стени и двойното стълбище на голямата къща с високи колони.

Стари дъбове сплитаха клони над алеята, водеща към нея, и почти не пропускаха слънчевите лъчи. Аби имаше чувството, че минават през готическа катедрала, чиито сводове са обрасли с мъх.