Стив Мартини - Класацията

— Пет процента? — каза Аби. Беше по-скоро въпрос, отколкото отговор. Беше в безизходица и той го надушваше.

— Десет.

— Ще трябва да подпишете договор.

Джърмейн кимна.

— Разбира се.

Трябваше да позвънят два пъти и да изчакат повече от минута, преди вратата да се отвори. Цели два часа им бяха нужни, докато намерят къщата на Аби в Университетския квартал.

През пролуката на вратата, широка колкото позволяваше веригата, надникна някакъв тип с брадясала физиономия, висок към един и осемдесет.

— Какво искате?

Двамата пред него се спогледаха с удивление. Може би пък на небето наистина имаше Бог?

— С мистър Гейбъл Купър ли разговарям? — Стенли Залцман вече бе извадил картичката си.

— Зависи кой се интересува.

— Някой, който предлага добра сделка, ако вие сте Гейбъл Купър.

Очите, които гледаха сънливо изпод подпухнали клепачи, изведнъж се ококориха.

— Вие ли сте мистър Купър? — Залцман мушна картичка та през пролуката. Върху бялото картонче с релефни букви беше отпечатано името на киностудия, което би познал всеки, стига да не е от Марс. — Може ли да влезем?

Бяха със странни дрехи. Единият носеше на главата си избеляла шапка с наушници и клюн, дълъг може би трийсет сантиметра. Другият беше с брезентови панталони, които на места май бяха проядени от мухъл. През рамо бе преметнал ремък, на който висеше плетена кошница. Всичко това приличаше на някакво древно рибарско оборудване.

— Един момент. — Джоуи Дженрико затвори вратата, мина по коридора и затвори друга врата. Тя водеше към стаята, в която бе вилнял, преди да се позвъни. Вече бе изпочупил чиниите в кухнята и бе изсипал съдържанието на хладилника върху парчетата. После се бе преместил в стаята, която му се бе сторило, че е на Тереза, бе се справил с по-голямата част от мебелите и се бе заел да обработва дрехите й с нож — тогава го прекъснаха.

Джоуи щеше да каже на тези двамата да вървят по дяволите, но го спряха визитната картичка и фактът, че споменаха за сделка. Също и злобното му любопитство. Зачуди се дали Тереза не ходи с този Купър. Ако беше така, щеше да пипне кучият му син и да го убие или осакати, но не и преди да провери дали не може да падне някой долар от цялата работа. Питаше се какво ли имаха предвид двамата на вратата. Надушваше пари, но колко?

Върна се и отвори. Първи влезе Залцман, след това и Сиднър, който попита къде е Аби Чандлис. — Излезе — отвърна Джоуи.

— Значи живее тук? Не сме сбъркали адреса?

— Не сте. Споменахте някаква сделка. — Трябваше да спазва приоритетите.

Залцман се огледа и предложи да седнат във всекидневната, за да обсъдят нещата.

— Все едно. — Джоуи се поколеба. Не беше много сигурен къде е всекидневната. За щастие все още не бе успял да я опустоши.

Залцман кимна към една от вратите.

— Чувствайте се като у дома си — каза Джоуи. — Бих ви предложил по глътка, но в момента кухнята е нагоре с краката.

— Разбираме — кимна Залцман. — Просто минавахме от тук и се отбихме. Тръгнали сме на север, на риба. Изглежда, и вие току-що се прибирате.

Джоуи не схвана въпроса и го изгледа с празен поглед. Помисли си, че може би са чакали в колата си отпред и са го видели да влиза през страничния прозорец.

— Чухме, че сте били в Мексико — каза Залцман.

— А, да.

— Прекарали сте добре, надявам се?

— Да. Забавлявах се.

— Мислех, че сте работили.

— Това също. За какво става дума?

Един от колегите в студията разбра, че ще пътуваме насам, и ни помоли да се отбием и да поговорим.

Джоуи надникна навън през щорите. Беше чувал, че понякога ченгетата измислят небивали истории, за да ги пуснеш да влязат, ако са решили, че нещо не е наред. Може би им се бе обадил някой съсед. В колата, паркирана отпред, обаче наистина се виждаха въдици.

— За какво? — попита Джоуи.

— За книгата ви, разбира се.

— А… Това… — каза той и кимна лениво, сякаш знаеше за какво става дума.

— Този наш приятел смята, че книгата ви е доста добра.

— Значи е при него? — Джоуи се надяваше да не се налага да я търси. Вероятно беше някъде под останалите боклуци, които беше струпал в онази стая.

— О, да. Предполагам, питате се как я е получил?

Джоуи сви рамене, като че ли не даваше пет пари.

— Е, имаме си източници. Не възразявате, надяваме се?

— Защо да възразявам?

— Точно това имах предвид — кимна Залцман. — Смятаме че от материала би могло да стане филм. Нищо определено, просто съществува такава възможност. Запазваме опции за много неща, но малко от тях реално стигат до продукция. Все пак, стремим се да държим банката с идеи пълна.