Стив Мартини - Класацията

Постепенно успя да изкриви решетката достатъчно, за да може да се промъкне. Ръждясалите железа стърчаха като гнили зъби на някакво морско чудовище, оставено да пази отвора. Нямаше време за губене. Седемнайсет минути. Пропълзя в отвора и се оттласна напред. Един от шиповете разкъса неопреновия костюм и раздра бедрото му. Дори не почувства болка — беше твърде възбуден.

Освободи се и продължи навътре по пълната с вода тръба. След около три метра спря и запали фенерчето. Тръбата завиваше. Продължи, като внимаваше да не се блъска в стените — онзи в машинното можеше да го чуе. Малко по-нататък видя перката на всмукващата помпа.

Сви се и се обърна с глава към изхода. Шестнайсет минути. Трябваше да действа светкавично.

Извади устройството от плика и го огледа на светлината от фенерчето. Всичко беше наред. Протегна ръка и залепи магнитното дъно за стената на тръбата. С треперещи пръсти се опита да размотае кордата, която трябваше да задейства детонатора. Беше се заплела. Докато се справи, мина още време. Непредвидено. Най-после успя да я размотае и да разтвори найлоновото парашутче. Увиснало свободно в неподвижната вода в тръбата, то приличаше на медуза с едно-единствено смъртоносно пипало.

В машинното отделение Хенри Хендъл погледна часовника, окачен на тръбата над главата му. Стрелката, която трябваше да отброява секундите, потрепваше, но не се движеше. Часовникът беше замръзнал на осем и четирийсет и три. Хенри се зачуди кога е спрял. Приближи се и чукна циферблата с пръст. Стрелката не помръдна. Улови часовника и понечи да го откачи от куката. Когато го отдели от металната повърхност, той заработи. Хенри го пусна отново и часовникът спря. Опита пак — същото. Не разбираше от часовници, но все пак се досети каква е причината. Извади джобното си ножче и го приближи към тръбата. На сантиметър от повърхността острието изведнъж отскочи и се залепи за метала.

— По дяволите! — Хенри знаеше какво може да направи солената вода с метала. Ръжда, разяждане… Това тук обаче беше нещо ново. Нямаше представа какво точно става, но основната му грижа беше фактът, че може да е закъснял със запалването на машината. Нямаше представа колко време е минало от спирането на часовника. Отиде до пулта и се зае да изпълни задачата си.

Приключи. Започна да се измъква — оттласкваше се само с ръце от стените на тръбата, без да движи плавниците, защото беше опасно. Можеше да предизвика течение в тръбата да взриви устройството. Нямаше представа каква сила е нужна, за да се освободи иглата на взривателя, но и нямаше никакво намерение да прави експерименти. Премина през завоя, после стигна защитната решетка и започна да се провира навън. Ремъкът на акваланга му се закачи за един от шиповете. Обърна се, но не видя какво го спира. Опита се да се отскубне. Безуспешно. Извади ножа и се помъчи да откачи ремъка с него, но пак не успя. Погледна часовника — оставаха му по-малко от осем минути, за да се отдалечи от обречения кораб. Започна да гребе с ръце, но не се получи нищо.

Когато чу жуженето, усилено от плътността на водата, тялото му стърчеше наполовина навън, сякаш беше в челюстите на гигантски кит. Инстинктивно разбра какво е това — някой в утробата на кораба бе включил помпите за дизеловото гориво. След малко двигателят щеше да заработи. Шест минути по-рано.

Започна като дълбоко басово боботене, като кашлица на някакъв гигант. Валовете се завъртяха, но машината не заработи.

Мъжът продължи трескаво да се мъчи да се отскубне. Реши да освободи ремъка и да се измъкне от акваланга.

Двигателят пак се разкашля. И пак не заработи. Мъжът дължеше живота си на факта, че дизеловите двигатели се стартират много трудно. Измъкна раменете си от ремъците и заплува. Само след миг каишката на плавника му също се закачи за решетката. Обърна се назад и протегна ръка, за да я откачи, и в този момент го блъсна взривната вълна.

Стоманената тръба се счупи като стъкло. Разлетяха се парчета метал колкото врата на кола. Стелажът, по чиито рафтове бяха наредени тежки машинни части, се стовари върху краката на Хенри. Всичко беше някак нереално, сякаш времето бе спряло. Хенри лежеше на пода, забил поглед в зловещата дупка, и се питаше защо оттам не излиза нищо — само няколко капки солена вода. Тогава чу пукот, а миг по-късно, когато мехурът газ от експлозията излезе през дупката, нахлу и водата — като Ниагарския водопад. Струята го блъсна с невероятна сила. Опита се да се измъкне, но не успя — краката му бяха затиснати. Извика за помощ, но нямаше кой да го чуе. Водата покри стомаха и раменете му за броени секунди. Надигна глава, за да спечели още няколко мига живот, и в този момент го удари нещо черно и голямо, изтласкано от струята. Водата закри ноздрите, широко отворените му очи. С последния си дъх успя да сграбчи конвулсивно това, което го бе ударило.