Стив Мартини - Класацията

Погледна часовника и си даде сметка, че вече закъснява с четири минути. Влезе в гъстите тръстики и след миг мътната вода го погълна.

Колелата докоснаха пистата в Лос Анджелис. Двайсет минути по-късно самолетът застана пред прохода и пътниците заизлизаха като добитък от краварник, само без мученето и остените.

След като Джоуи им бе налетял в мотела, Аби и Тереза промениха плана си и решиха да опитат да вземат вечерен самолет за Лос Анджелис. Джоуи беше смахнат и двете жени искаха да се отдалечат от него колкото е възможно по-бързо.

Залата за заминаващи беше претъпкана заради един отменен и един закъснял полет. Хората седяха навсякъде, някои спяха по столовете. Аби и Тереза трябваше да си пробиват път през тълпата и да мъкнат багажа си сами. Без да иска, Аби удари някакъв човек по крака с огромния си куфар. Той направи физиономия и изпъшка.

— Извинете! Ужасно съжалявам!

Онзи заразтрива крака си и я изгледа мръсно.

— Наистина съжалявам.

— Няма нищо. — Той махна с ръка, сякаш всеки неин опит да се погрижи за раните му само би влошило още повече нещата. Все едно нарочно беше пуснала куфара си върху крака му.

— Чакай! — извика Аби на Тереза и се опита да я настигне, преди да се е изгубила в тълпата.

— Дявол да го вземе! Какво толкова мъкнат в тези куфари!? — Стенли Залцман продължаваше да разтрива крака си, стиснал въдицата и мрежата за пъстърва в другата си ръка.

Чудеше се как ще обясни на жена си синината, когато със Сиднър се приберат. Не пътуваше често. Мразеше да пътува.

— За какво са ти тези? — Сиднър посочи въдицата и мрежата.

— Нося и подходящи дрехи — отговори Залцман. — За два мата. От гардероба.

— Защо?

— Да се надяваме, че ще открием този Купър първи и ще се върнем още довечера. — Залцман не обърна внимание на въпроса му.

— Или поне Чандлис — поклати глава Сиднър. — Има шанс да се споразумеем направо с нея.

— Карла не успя до този момент — отбеляза Залцман.

— Карла няма бюджет от три милиона.

— Ще ми се да не го повтаряш непрекъснато. — Залцман се озърна, сякаш се притесняваше, че някой може да чуе. — Това е максимумът. Започваме с по-малко. И трябва да внимаваме. Ако надушат, че размахваме толкова много пари, ще решат, че могат да измъкнат още и че джобовете ни стигат до глезените. Особено тази адвокатка. Така са научени да мислят. Има само един начин да купиш права изгодно, хлапе. Трябва да накараш продавачите да смятат, че не са ти нужни. Карла е първата ни грешка.

— Ще ги накараме, и още как. Двама души от Холивуд са се вдигнали да пътуват до другия край на света заради автор, за когото никой не е чувал… На онези и през ум няма да им мине, че искаме правата на всяка цена.

— Затова са въдиците. — Залцман вдигна калъфа. — Великият Северозапад. Планините и реките. Отиваме на риболов.

Дошли сме, за да се забавляваме. Ако искате, можете да продадете правата върху книгата си на голяма филмова студия, но ако не искате, все едно.

Залцман смяташе, че ще си има работа с провинциалисти. Щеше да започне с няколко хиляди и постепенно да заотстъпва, неохотно, до шестцифрено число. Някъде в хода на наддаването мистър Купър щеше да се огъне като картонена кутия и дори да им даде опция за бъдещите си произведения.

— Нали чу какво каза Уайг. Да вземем книгата на всяка цена.

— Повярвай ми, Мел Уайг няма да се разсърди, ако махнем няколко нули от чека, който ще трябва да подпише.

Минаха повече от двайсет минути, преди да приближи другия бряг на канала и да види над главата си злокобния тъмен силует. Похлупакът от стоманена ламарина, наклонен към повърхността, беше на петнайсетина метра по-нагоре.

Издигна се бавно към кила на кораба. Мехурите от акваланга му се плъзгаха по заобленото дъно и се устремяваха нагоре като блестящи сребърни топки.

Когато откри отвора, му оставаха само още двайсет минути. Оттук се всмукваше студена морска вода за охладителната система на машината. При по-малките траулери човек едва би успял да мушне ръката си в тази тръба, но тази тук беше достатъчно широка, за да провре вътре цялото си тяло. Само че имаше проблем — отворът беше закрит с решетка. Не му бяха казали за нея. Не носеше инструменти, не беше предвидил и време за това.

Извади големия нож от канията, привързана към глезена му, и мушна острието под решетката. Нитовете, които я държаха, бяха ръждясали. Напрегна сили и успя да отдели единия ъгъл. Погледна часовника си — деветнайсет минути. Премести острието и отново напрегна сили.