Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Безброй книги се бяха насъбрали с времето в многокрилните шкафове с етажерки. Обикновено забравяха да върнат обратно книгите, изпратени „за разглеждане от куртоазия“, плащаха сметката на търговеца в края на годината и не ги беше много грижа, ако се наложеше да покрият цената на десетки книги, които непрочетени и неразрязани събираха прах върху долните полици на големите шкафове. Съдържанието на „библиотеката“ се делеше на две: по-голямата половина бе препоръчана от книжаря, а една по-малка част бе подбрана преднамерено, според наклонностите и проявения интерес. Тук се нареждаха преди всичко „пълното събрание на Миксат“ и пълното събрание на Йокаи с твърда подвързия от плат. Това юбилейно стотомно издание на Йокаи 32 32 По случай петдесетгодишния юбилей от писателската дейност на Мор Йокаи (1825–1904) излиза стотомно луксозно издание на произведенията му (1894–1898). (Бел.ред.) бавно се стопи, защото букинистът на улица „Форгач“, при когото в края на учебната година пласирахме излишните вече учебници, плащаше по петдесет крайцера за един том на Йокаи, той не признаваше нищо друго от световната литература. Носехме томовете на Йокаи при букиниста не от лекомислие или лакомия — години наред се терзаех, докато се реша да продам „Синовете на човека с каменното сърце“ или „Унгарски магнат“, и към това всъщност ме подтикна императивът на нуждата и строгостта на антикваря, който превъзходно се ориентираше в котировката на романите на Йокаи за деня, която беше доста променлива. Отделни шедьоври като „Новият земевладелец“ или „Златният човек“ и най-вече „Укротителят на души“ се мъдреха в списъка с котировките на прекупвача като непреходни, отбрани ценности, и той по всяко време плащаше за тях по петдесет крайцера; за „Рабът Раби“ не даваше повече от три шестака, „Политически моди“ се оценяваше на два шестака, а за „Декамерон“ нищичко не даваше. Вземаше неохотно Тьомьоркен, Гардони, Херцег, и колкото и да е чудно не долюбваше дори Миксат. Така волю-неволю аз прибягнах към разпродажбата на любимия ми Йокаи — в семейството имените и рождените дни се празнуваха твърде прочувствено, в такива случаи членовете на фамилията никога не забравяха да си поднесат подаръци, и понеже нямах пари, а не ми бе по сърце извънредния труд, бях принуден преди рождени дни или коледа да разпродам някои томове от библиотеката на баща ми, за да не стоя сетне засрамен с празни ръце сред празнуващите. С други думи крадях книгите от библиотеката на баща ми, та сетне с парите от присвоените вещи да мога да подаря на моите обични най-невероятни предмети. Благородството на замисъла не променяше суровия факт, че аз и приятелите ми, дума да няма, крадяхме томовете на Йокаи от бащините си библиотеки, и антикварят, този прекупвач на крадени вещи с черна шапка и патриаршеска брада много добре знаеше, че осем-десетгодишни деца не могат да притежават по честен път „Синовете на човека с каменното сърце“. Докато постъпя в горните класове на гимназията, юбилейната поредица на Йокаи сериозно оредя.

В подвързия с цвят бордо, със златни букви и каре със собственоръчния подпис на авторите във факсимиле на титулната страница поредицата „Унгарски класици“ заемаше дълга полица. Това, което евентуално липсваше в тази колекция, изследователят можеше да открие в „Илюстрована библиотека на класиците“ — особено луксозна поредица с позлатен щампован релефен портрет на автора върху обложката на книгата, с шарки на теменужени листенца върху подвързията, а страниците на текста бяха изпъстрени с директни, недвусмислени илюстрации. Тези рисунки се стремяха да развиват читателския интерес и по простичък начин изобразяваха онова, което поетът художествено бе обрисувал или само загатнал. В паметта ми се е запечатала една илюстрация от „събраните съчинения“ на Дюла Ревицки — „събраното съчинение“ бе всичко на всичко едно тъничко томче — към стихотворението „Пеещият просяк“, тя действително изобразяваше пеещ, сляп просяк, старец с дълга брада, който седи на двора, край градинския зид и свири на арфа. Всеки път, когато прелиствах на тази картинка и прочитах наивното, печално стихотворение, аз плачех. Виждам отчетливо цветовете на книгите, отровнозелената подвързия на „Избрани класически романи“, кафявите „Книжа от емиграцията“ на Кошут, светлосините творби на Хърбърт Спенсър, тъмнокафявия „Свят на животните“ от Брем, някаква естественонаучна поредица с луксозна подвързия, чиито отделни томове носеха заглавията „Човекът“, „Земята“ и „Вселената“ — вниманието ми бе привлечено особено от последния и още тогава сметнах за дръзко начинание от страна на автора и издателя, че бяха обединили в един-единствен том такъв порядъчно обширен материал, който обхваща повече или по-малко ред конкретни проблеми на „вселената“. Спомням си още едно огромно по обем „луксозно издание“ с корици, орнаментирани с истински скъпоценни камъни и пластинки от благороден метал, което представяше в текст и образ завладяването на родината от Арпадите 33 33 Арпад (?–907): главен вожд на унгарските племена, които през 896 г. се заселват на днешните унгарски територии и основават унгарската държава. Той е родоначалник на династията на Арпадите, която управлява страната до 1301 г. (Бел.ред.) , агентът, който бе вмъкнал това книжно страшилище в дома ни, трябва да е бил много сръчен. Книгата на Бела Тот „От уста на уста“ и неговата „Унгарска съкровищница на анекдотите“, няколкото тома на Херцег и Тьомьоркен, съчиненията „Поклонници“ и „Сурови времена“ на Кемен, няколко по-стари издания на стиховете на Арани, Вьорьошмарти и Петьофи, и един том на Пекар — романът „Старши лейтенант Додо“ — също се намираха в този книжен шкаф. Първата „модерна“ книга, която получи граждански права на тази етажерка, бе „Кално злато“ на Мориц. По онова време баща ми с особено влечение и предпочитание четеше унгарските класически автори, например умееше да чете по цели нощи Кьолчеи, Казинци, че дори и Гвадани. По-късно, когато носех у дома книгите на кръга „Запад“ 34 34 Кръгът „Запад“ е обединен около едноименното литературно и критическо списание (1908–1941) за духовно обновление на унгарската култура от началото на XX век. (Бел.пр.) , литературните шаржове на Каринти се радваха на голям успех; те не познаваха повечето от осмяните автори — бяха чели за Ади само от писанията на Ракоши 35 35 Ракоши, Йеньо (1842–1929): писател, журналист, директор на театър; на страниците на „Будапещи хирлап“ неведнъж пише нападки срещу лириката на Ендре Ади, особено през 1909 и 1915 г. (Бел.ред.) , дори Костолани и Бабич бяха чували по-скоро по повод на някои литературно-политически пререкания –, ала шаржовете разглеждаха с одобрение. „Тъй пишат те“ — казваха. И така, по косвен начин прочутата книга на Каринти действително популяризираше модерната литература.