Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

След закуска не трябваше да ходи надалеч; в началото — само до съседната стая, по-късно, когато кантората се разрасна, ангажираха три стаи в дъното на дворния коридор и там устроиха уголемената кантора. Сега семейството се нанесе вече по-нашироко в останалите пет стаи; баща ми устрои между салона и трапезарията отделна „мъжка стая“ или „пушалня“, тук поставиха шкафовете за книги и въобще поръчаха много нови мебели. Особени мебели пристигнаха от местната мебелна фабрика, съвсем „модерни“ мебели, познатите ни идваха да им се чудят. „Салонът“, най-безполезната стая в жилището, не се използваше с години, защото провинциалната буржоазия по онова време не познаваше западния, „салонен“ обществен живот, посетителите се събираха около бялата маса и там „хортуваха“ след вечеря, понякога до зори. Все пак „салонът“ беше обзаведен с големи грижи. Имаше гарнитура със седефени инкрустации, изработена от махагоново дърво, огромно огледало, голяма, лакирана черна маса със сребърен визитник, препълнен догоре с визитки, с пълния адрес и ранга на видни познати и случайни посетители, с албум, с огромни морски раковини, с миртовия венец на майка ми, носен на венчавката й, в кутия от стъкло. На една поставка бронзова сирена изплуваше от вълните на пепелницата и държеше факла в ръка, кой знае с каква цел… Тук се намираше още излята от бронз статуя на дакел в естествена големина, вярно копие на един от споминалите се любимци на семейството, и още множество „предмети“ от сребро, от мрамор и от бронз, също и обработен каменен къс от опустошената Месина. В черен скрин с витрини от гравирано стъкло стояха подредени книгите на майка ми, няколкото, които беше събрала през моминството си или бе получила по-късно като подарък от баща ми. Многото бронз и махагон, разбира се, блестяха, забърсани от прах; колкото по-рядко се ползваше тази напълно излишна стая, толкова по-грижливо я почистваха. Салонните мебели впрочем бяха изработени още в мебелната фабрика на дядо ми по майчина линия и затова, от благоговение, когато пренареждахме жилището, не се разделихме с тях. Шедьоври на вкуса от края на века бяха тези мебели, находчива смесица от махагон и седеф, фотьойли, декорирани с орнаментика на дорийски и йонийски колони крака на столове, и изобщо всяка отделна мебел грижливо се стремеше да скрие предназначението си, столът очевидно не бе предназначен за сядане, а беше просто, за да го има. Това бе салонът и трябва да призная, че този наш салон с изисканата си наредба, със своя приглушен „стил“ бе направо божествен в сравнение с останалите буржоазни салони, каквито бях виждал в детството си в жилищата на съседи и познати. Тези „модерни“ мебели от края на века, чиито чертежи и модели се копираха всяка година по виенски образец в работилницата на дядо ми, както и в останалите унгарски работилници, бяха отровили вкусовете на две поколения. От бидермайеровия „свят на комитатския 26 26 Комитат (унг.): историческа административна единица в Унгария, днес област. (Бел.пр.) съдия“, от тези смирени, хуманни форми на добрия вкус израсна без преход онази палисандрова и плюшена страхотия, която буржоазните мебели от края на века бяха. „Старогерманската трапезария“ действително се е състояла от функционални и изящни мебели, ако я сравним с онези накичени със заврънкулки „бюфети“, наподобяващи кутията на Фортуна, украсените с пресовани чепки грозде кожени столове, спалните скринове с огледални врати, натъкмените от червен плюш фотьойли, каквито в началото на века започнаха да произвеждат навсякъде у нас. И нека до тези бездушни, лишени от логика страхотии си представим неизменните украшения, палмите в ъгъла, възглавките на всеки диван, под краката и във фотьойлите, калъфа за четки на стената, чийто гоблен изобразяваше ловна сцена, сребърния елен на писалището, който държеше в разклоненията на рогата си перодръжки, бронзовия бухал-мастилница, мраморните преспапиета с форма на човешка ръка, завесите с цветни мъниста, изработените остроумно и живописно от каталпово дърво пръстенчета и пресованите под стъкло паравани за печка, ръжените, чиято никелова ръкохватка изобразяваше копитото на дива коза, порцелановите щъркели, които съхраняваха между крилете си многогодишни тревисти растения, посребрените чугунени чапли, които държаха в клюновете си визитки и многото плюш, филц, платове, с които бяха покрити прозорци, стени и мебели, за да няма фиаско, ако някъде оставят една прашинка или допуснат иглен лъч светлина… всичко това бе „juste milieu“ 27 27 Juste milieu (фр.): правилна среда, златна среда. (Бел.авт.) , на унгарски — „интериорът“, рамката, в която едно буржоазно поколение живееше и се възпитаваше. Добрият вкус на баща ми навярно бе пресял донякъде този прилив в нашето жилище — големият терор на епохата обаче не беше пощадил невредими, без последствия дори и нас, и един-два бронзови жерава или бродиран стенен ковьор в кожена рамка, изобразяващ „храненето на елените“, се срещаха в салона и в „господарската стая“. Това „ново изкуство за дома“ беше централноевропейското схващане за дребнобуржоазната безвкусица на викторианската епоха — както живееха, тъй и се обличаха, четяха, беседваха. „Просветеното, либерално гражданство“ считаше изчистените, красиви форми, благородните мебели от неотдавнашни епохи за стари партакеши, годно за вехтошарната бабино наследство. Вярно, по онова време този вкус диктуваха и световните властелини. Подредбата на вътрешните, неприкосновени стаи на император Вилхелм или на Едуард VII по нищо не се различаваше от мебелировката в чакалнята на някой берлински дерматолог. Пред своето писалище в императорската стая на „Ахилеион“ в Корфу височайшият гост бе наредил да монтират върху въртящия се стол за роял кожено седло, и когато работеше, го възсядаше. Чудно ли е, ако по същото време във вестибюла на един буржоазен дом в унгарски провинциален град бродерията върху калъфа за четки изобразяваше ловна сцена?