Ричард Матисън - Аз съм легенда

Болката го накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, Рут не бе мръднала. Измъчена усмивка се прокрадна на устните му.

— Прекрасно е вашето… ново общество — изрече й. — Какви са тези… гангстери, дето дойдоха да ме арестуват? Това ли са вашите… съдии?

Очите на Рут останаха студени, безразлични. Нищо не трепна у нея.

„Променила се е…“ — помисли си той неочаквано. Погледът й бе придобил известна пронизителност и твърдост.

— Зараждащите се общества са винаги примитивни — обясни му тя. — Би трябвало да го знаете. В известен смисъл ние сме като революционна партия, завзела със сила властта. А насилието е неизбежно. Това също знаете, защото и вие сте убивал. При това често.

— Единствено, за да… оцелея.

— И ние убиваме поради същата причина — продължи тя спокойно. — Убиваме, за да оцелеем. Не можем да оставим Мъртвите да бъдат измежду Живите. Техният мозък е гангренясал, отдавна разложен. Водят се единствено от инстинкта си. Те имат една-единствена цел. Затова трябва да бъдат унищожени. Както и онзи, който е избивал и Мъртви, и Живи — знаете…

Той въздъхна, разкъсан наново от болката — още по-остра, още по-изгаряща.

„Няма ли най-сетне всичко да свърши — прокрадна се смътно в съзнанието му. — Нима краят е толкова мъчителен?… Не мога повече да издържам!“

Смъртта вече не го плашеше. Не знаеше защо, но беше престанал да се бои от нея. Дори напротив — очакваше я като избавление.

Погледна Рут и промълви:

— Да бяхте видели лицата им, когато… убиваха… Харесва им, изпитват някакво сатанинско доволство…

Рут остана каменна.

„Колко се е променила!…“ — повтори си Невил.

— А вие някога виждали ли сте вашето лице, докато убивахте? — запита го на свой ред, като за сетен път попи потта от челото му. — Защото аз съм ви виждала… спомняте ли си? Бях ужасена. Нищо, че в онзи момент вие не смятахте да ме убивате, вие просто ме преследвахте…

Той отново затвори очи.

„Защо въобще я слушам? — запита се. — Тя вече не мисли с разум и чувства, тя вече не може да мисли с разум и чувства! Отдала се е тялом и духом на тази нова диващина…“

— Може би сте забелязали някакъв изблик на задоволство върху лицата им — продължаваше тя. — В това няма нищо учудващо. Повечето са млади. И са убийци. Легални убийци, професионални убийци, получили специалната и изрична заповед да убиват. Какво повече искате? Всички ги уважават и им се възхищават тъкмо заради това — защото убиват! Не можете да ги вините и да искате да действат другояче. Виждате, че всичките са мъже, а мъжете имат култивиран вкус към убийството. Всъщност, това е стара история, Невил… Знаете много добре…

Той я изгледа. В усмивката й имаше нещо от жената, която насила се опитваше да прикрие своята женственост, за да може по-добре да изпълни своите задължения…

— Робърт Невил — изрече провлачено тя. — Последният представител на старата раса…

Лицето на Невил се сгърчи.

— Последният? — запита недоумяващо, завладян неочаквано от странното чувство, че отново пропада в бездните на самотата.

— Поне доколкото ни е известно — предпазливо му отвърна Рут. — Когато и вие си отидете от този свят, няма да има никой от вашия вид в нашето ново общество… в нашето особено общество.

Погледът му се отправи с надежда към прозореца.

— Но… отвън има… хора…

Тя кимна в знак на съгласие.

— Те чакат…

— Моята… смърт?

— Вашата екзекуция.

Очите му се разшириха.

— Тогава защо е необходимо да се бавим толкова? — запита я без капчица боязън. В гласа му дори прозвучаха нотки на предизвикателство.

Погледите им се срещнаха. Нещо в Рут като че ли се прекърши. Тя пребледня.

— Знаех си го… — продума тихо. — Знаех, че няма да изпитате страх…

После импулсивно улови ръката му.

— Когато ги чух да издават заповед за вашето арестуване, за малко не избягах да ви предупредя… Но си казах, че ако все още сте там, във вашия дом, нищо и никога не би могло да ви накара да го напуснете. После, след като ви арестуваха, се заех да търся начини да ви помогна да избягате… Едва по-късно научих, че сте ранен, а това означаваше, че всичките ми планове стават неизпълними.

Тя му се усмихна. Най-сетне бе станала същата, такава, каквато я познаваше.

— Вие сте смел мъж, Робърт…

Той усети, че тя стискаше по-силно ръката му.

— Как стана тъй, че се озовахте тук… при мен? — запита я.

— В нашето ново общество аз съм офицер, така че…