Джек Лондон - Рогозката на Макалоа

— Нима каза така! — възкликна Бела. Кръвта

нахлу в лицето й, а продълговатите кафяви очи заблестяха — тя се пренесе в миналото, при любимия си, който близо преди половин век се бе превърнал в прах. Но от благородна скромност, тъй присъща на хавайките, тя потули този изблик на чувства с нови възхвали за Хило: — Ах, когато ме носеше нагоре-надолу по тревистите хълмове, струваше ми се, че прескачам бариери насън — сякаш излиташе над високата трева, скачаше като елен, като заек, като фокстериер, разбираш ли? А как танцуваше, как се вдигаше на задните си крака, как държеше главата си! Това беше кон за пълководец, за един Наполеон или Кичънър. Пък очите му едни такива… не зли, а умни, хитри, сякаш все криеше някоя шега и аха да се разсмее.

Та помолих чичо Джон да ми даде Хило. Чичо Джон ме погледна, погледнах го и аз и почувствувах, че си мисли: „Скъпа ми Бела“ и макар да гледаше мене, пред него стоеше образът на принцеса Наоми. И чичо Джон се съгласи. Така се случи всичко. Но той настоя първо да изпробвам Хило — или по-право себе си, — без някой да ме гледа. Огън, огън ти казвам! Но в него нямаше никаква злоба, никакво коварство. Току измисляше разни номера, но аз се правех, че не забелязвам. Не се боях и това ми даваше възможност да го карам непрекъснато да чувствува моята воля, тъй че нито за миг не можеше да си представи, че не аз съм господар на положението.

Често съм се питала помислял ли е чичо Джон как може да завърши всичко това. И на мен самата не ми бе минало през ум в деня, когато пристигнах с коня при принцесата в Мана. А там бяха направили едно пиршество! Знаеш как умееха Паркърови да посрещат гости. Лов на глигани ли не щеш, лов на диви говеда ли не щеш, обяздване ли не щеш… Помещенията за слугите бяха претъпкани. Надошли бяха всички каубои от ранчото. И всички момичета от Уаймеа, Уайпио, Хонокаа и Паауило; и сега са пред очите ми — насядали на редици върху каменния зид на говедарника и плетат венци за възлюбените си. А какви нощи, упойващи нощи, с песни и танци, и навсякъде под дърветата в имението — влюбени двойки. Принцът…

Бела млъкна и прехапа устни със ситните си, все

още безупречни зъби. Мъчейки се да се овладее, тя зарея поглед към далечния син хоризонт. Като се успокои, пак се обърна към сестра си.

— Истински принц беше той, Марта. Ти си го виждала в Килохана преди. . . след като се прибра у дома от учение. Хващаше окото на всяка жена, пък и на всеки мъж. Двадесет и пет годишен беше — красавец, в разцвета на младостта си, голям и силен физически, голям и силен по дух. Каквото и буйно веселие да ставаше, каквито и лудешки забавления да имаше, той сякаш никога не забравяше, че е от кралски род и всичките му деди са били вождове — като се почне още от онзи, за когото има песни — който преплавал с кануто си до Таити и Раиатеа и обратно. Той беше благороден, мил, приветлив, общителен, любезен с всекиго, но и строг, суров и рязък, когато биваше много ядосан. Трудно ми е да изразя това. Беше мъж, до мозъка на костите си, и принц до мозъка на костите си, в него имаше някакво момчешко добродушие и желязна твърдост, тъй че ако бе стъпил на престола, щеше да бъде един добър и силен крал.

И досега го виждам — такъв, какъвто беше в този първи ден, когато се докоснах до ръката му и разговарях с него. . . размених само няколко думи, и то плахо, съвсем не като жена, която от цяла година вече е омъжена за един сив чужденец. Половин век измина от тази среща — ти помниш как се обличаха тогава нашите младежи: бели обувки, бели панталони, бяла копринена риза, а през кръста широк испански пояс в ярък цвят, — половин век измина, а все още пазя този образ в сърцето си. Той стоеше на поляната заобиколен от приятели, а Ела Хигинсуърт ме поведе да ме представи. Тъкмо тогава принцеса Лихуе й подхвърли някаква закачка, та Ела се спря да й отвърне и ме остави на една-две крачки пред себе си.

И докато стоях така, смутена и развълнувана, той случайно ме забеляза. Боже, как ясно го виждам и сега — отметнал леко глава назад и в цялата му фигура нещо лъчисто, властно и удивително безгрижно — една свойствена само нему поза. Погледите ни се срещнаха. Той леко се наклони напред. Не зная какво стана. Заповед ли ми даде и аз се подчиних? Не знам. Знам само, че бях хубава в този ден — с венец от дъхави цветя на главата и с чудната рокля на принцеса Наоми, която чичо Джон извади за мене от забранената стая; знам още, че се отправих към него сама през поляната, а той остави приятелите си и тръгна да ме посрещне. Вървяхме през моравата един срещу друг, като че за нас нямаше друг път в живота.