Джек Лондон - Рогозката на Макалоа

на пропастта и тогава за мен да кажат пау — тъй безвъзвратно, както го изрече само с устни Лилолило, когато скъса моя венец и го хвърли в морето…

Джордж се забави в Хонолулу повече, отколкото се предвиждаше. Когато се върна в Наала, аз вече го чаках там. Мъжът ми ме прегърна тържествено, целуна ме равнодушно в устата, прегледа важно езика ми, каза, че не съм добре, даде ми рициново масло и ме сложи да спя с топли тухли на краката. И аз отново станах част от сивия живот в Наала — като част от часовников механизъм, като зъбец или колелце, което неспирно и неумолимо се върти, върти, върти. И Джордж пак ставаше всяка сутрин в четири и половина и излизаше с коня си в пет. И пак вечната овесена каша, и пак отвратителното евтино кафе, и пак това говеждо — прясно и сушено, прясно и сушено. Готвех, печах и перях. Въртях ръчката на разнебитената машина и шиех евтините си рокли. Вечер след вечер, през безкрайната вечност на още две години, седях срещу него на масата до осем часа, кърпех му евтините чорапи и долнокачественото бельо, а той четеше миналогодишни списания, взети от някого, защото му се свидеше да се абонира. После идваше време за спане — газта пари струва — и той навиваше часовника си, вписваше в дневника какво е било времето, сваляше обувките си — първо дясната — и ги поставяше една до друга пред кревата, откъм своята страна.

Но сега вече нямаше и следа от привързаността, която бях започнала да изпитвам към Джордж, преди принцеса Лихуе да ме покани на излета и преди чичо Джон да ми даде коня. Ето, виждаш ли, Марта, всичко това нямаше да се случи, ако чичо Джон бе отказал да ми даде коня. Но сега вече бях познала любовта и познавах Лилолило; нима след това мъжът ми можеше да спечели моето уважение и привързаност? През следващите две години в Наала живееше една мъртва жена, която някак си ходеше, разговаряше, печеше, переше, кърпеше чорапи и икономисваше газ…

Лекарите казваха, че цялата причина била в неговото долнокачествено, недостатъчно топло бельо — нали и в зимните бури все ходеше по върховете на Наала да търси извори. Неговата смърт не ми причини мъка. Аз вече се бях измъчила. Но не ме и зарадва. Радостта ми бе умряла още когато Лилолило хвърли моя венец в морето и нозете ми забравиха какво значи упоението на танца. Лилолило почина месец след Джордж Не го бях виждала повече след раздялата в Хило. Охо, после имах обожатели колкото щеш. Но и аз се оказах като чичо Джон. Можех да отдам сърцето си само веднъж. В Килохана чичо Джон бе направил олтар на принцеса Наоми.

От петдесет години и за Лилолило има такъв олтар — в моето сърце. И ти си първата, Марта, която допуснах до този олтар.

Още един автомобил зави и спря пред къщата и на моравата се появи мъжът на Марта. Изправен, строен, с посивяла глава и войнишка осанка, Роско Кандуел беше един от „петимата големи“, които, събрали в ръцете си огромни средства, определяха съдбините на Хаваите. Макар и да беше чистокръвен бял, роден в Нова Англия, той сърдечно прегърна и разцелува Бела по хавайски обичай. Скандуел от пръв поглед разбра, че тук се е водил чисто женски разговор, и макар у двете сестри да личеше дълбоко вълнение, мъдростта на годините ще им помогне да се успокоят бързо.

— Елси пристига с дечурлигата, току-що получих радиограма от парахода — съобщи той, след като целуна и жена си. — Ще останат няколко дни у нас, а после ще продължат към Мауи.

— Смятах да те настаня в розовата стая, Бела — заразсъждава гласно Марта. — Но тя ще е по-удобна за Елси с децата и гувернантките, та тебе ще сложа в стаята на кралица Ема.

— Още по-добре, аз и миналия път бях в нея — рече Бела.

Роско Скандуел, който отлично знаеше какво значи любовта в Хаваите, изправен, строен, представителен, застана между двете добре сложени сестри и като прегърна всяка през великолепната талия, тръгна с тях към дома.

Jack London

On the Makaloa Mat, 1916

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 1 май 2003

Публикация:

Джек Лондон, Разкази и новели

Книгоиздателство „ГЕОРГИ БАКАЛОВ“, ВАРНА, 1987

Анелия Бошнакова, Сидер Флорин, преводачи, 1987

Борис Дамянов, Желяз Янков, Сидер Флорин, Тодор Вълчев, преводачи, 1963

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2225]

Последна редакция: 2006-12-18 09:06:18