Джек Лондон - Рогозката на Макалоа

През първите дни у дома се чувствувах като в рая. Отначало просто не ми се вярваше, че на света може да има толкова много храна. Невероятното разсипничество на продукти ме ужасяваше. Във всичко виждах разсипничество — така добре ме бе дресирал мъжът ми. Ами че там не само слугите, но и стари техни роднини и най-далечни познати се хранеха по-добре, отколкото ние с Джордж. Знаеш как’ беше и в Килохана, и у Паркърови — всеки ден се колеше крава, бързоходци доставяха риба от езерата в Уайпио и Кихоло, винаги се ядеше само най-хубавото и най-скъпото…

А каква обич, как всички в нашето семейство се обичат! Знаеш какъв беше чичо Джон. А там бяха и братята ни Уолкот и Едуард и всичките по-малки сестри, само ти и Сали липсвахте — още не бяхте свършили училище. Точно тогава бяха дошли на гости леля Елизабет и леля Джанет с мъжа си и всичките дечурлига. По цял ден прегръдки, целувки и мили думи — всичко, което ми бе липсвало през тези дълги и скучни дванадесет месеца. Жадувах за такъв живот. Приличах на корабокрушенец, който най-после е достигнал с лодката си бряг, където при дънерите на палмите бълбукат студени извори.

И тогава се появиха те, идваха с коне от Кауай-хае, където бяха дошли с кралската яхта — цяла кавалкада, двама по двама, всички окичени с гирлянди от цветя, млади, щастливи и весели, на коне от Паркъровото ранчо, тридесет души, а с тях сто от Паркъровите каубои и още толкова техни собствени слуги — истински кралски кортеж. Разбира се, този излет беше устроен от принцеса Лихуе — ние още тогава знаехме, че я гори и топи страшна болест, туберкулоза; но с принцесата бяха и племенниците й: принц Лилолило, когото навсякъде посрещаха като бъдещ крал, и братята му — принц Кахекили и принц Камалау. Съпровождаше я и Ела Хигинсуърт — тя с право твърдеше, че по линия на Кауаи в нея има повече кралска кръв, отколкото в управляващото кралско семейство; че и Дора Найлс, и Емили Лоукрофт, и… но защо да ти ги изреждам всичките. С Ела Хигинсуърт живеехме в една стая в пансиона към Кралското училище. Те спряха у нас да отдъхнат за един час: пиршество не направихме, защото пиршество ги очакваше у Паркърови, но за мъжете имаше бира и по-силни напитки, а за жените — цитронада, портокали и освежителни пъпеши.

То бяха прегръдки с Ела Хигинсуърт, че и с принцесата, която ме помнеше, и с всички останали момичета и жени, а после Ела поговори с принцесата и тя ме покани да се присъединя към тях — да ги догоня в Мана, откъдето щяха да тръгнат след два дена. Бях луда, луда от щастие, особено след едногодишното заточение в тази сива Наала. И все още

бях на деветнадесет години, една седмица ми оставаше да навърша двадесет.

О, и през ум не ми минаваше как може да свърши всичко това. Толкова се заплеснах с жените, че не обърнах внимание на Лилолило, забелязах го само отдалече да стърчи високо над останалите мъже. Никога не бях ходила на такъв излет. Помнех;, как приемаха знатните гости в Килохана и Мана, но тогава бях още малка и не ме канеха, после заминах да се уча и накрая се омъжих. Знаех какво ми предстои — две седмици райско блаженство, почти! нищо, като си представех нови дванадесет месеца в Наала.

И така, помолих чичо Джон да ми даде кон, което всъщност означаваше три коня — още един за слугата и един товарен. Тогава още нямаше шосета нито автомобили. А какъв кон ми се падна! Казваше се Хило. Ти не го знаеш. Още беше на училище и преди да се върнеш на другата година, той счупи врата си и врата на ездача по време на лов на диви говеда в Мауна Кеа. Може би си чула за ездача — млад американец, флотски офицер.

— Лейтенант Баусфийлд — кимна Марта.

— Но Хило беше чудо! За първи път го възсядаше жена. Близо четиригодишен, току-що обязден. Беше толкова черен и гладък, че на силна светлина блестеше като сребро. Това беше най-едрият яздитен кон в цялото ранчо — от кралския жребец Спарклингдю и една дива кобила; само преди няколко седмици му бяха метнали ласото. В живота си не съм виждала такава красота. Приличаше досущ на планински кон — здрав и добре развит, със заоблени широки гърди и шия на чистокръвен бегач — стройна, но не кльощава, а пък какви чудесни заострени уши — не толкова малки, че да изглеждат! зли, нито прекалено големи като на инатесто муле. Краката му също бяха чудесни — с безупречна форма и сигурна стъпка, с такива дълги, гъвкави глезени, че като си на седлото, не усещаш кога стъпва.

— Спомням си — прекъсна я Марта, — веднъж; чух принц Лилолило да казва на чичо Джон, че си най-добрата ездачка на Хаваите. Това беше две години по-късно, когато се бях върнала от училище, а ти още живееше в Наала.