Джек Лондон - Рогозката на Макалоа

свито сърце се взираше в скръбните следи, които известна, полувековна печал бе оставила по лицето на сестра й. Защото близо петдесет години вече наблюдаваше тези следи. Като подтисна в себе си райската мекота и плахост, тя се осмели да наруши полувековното мълчание.

— Бела — подзе Марта, — ние нищо не знаем. Ти никога нищо не си ни казвала. Но толкова често, толкова често се чудехме…

— И нищо не питахте — промълви Бела с благодарност.

— Но сега най-после питам. Вече сме пред залеза. Чуй ти! Понякога ми става страшно, като си помисля, че това са внуците ми, моите внуци — а самата аз сякаш до вчера бях волна, безгрижна девойка, яздех коне, къпех се в големия прибой, събирах раковини при отлив и се надсмивах над десетина обожатели. Сега, когато вече залязваме, нека забравим всичко освен едно — че ти си моя скъпа сестра, а аз — твоя.

В очите и на двете имаше сълзи. Бела очевидно се готвеше да заговори.

— Ние мислехме, че вината е у Джордж Кастнър — продължи Марта, — а за подробностите можехме само да гадаем. Той беше студен човек. Ти — хавайка с гореща кръв. Може и да е бил груб. Уолкот винаги казваше, че той сигурно те бие. ..

— Не, не! — прекъсна я Бела. — Джордж Кастнър никога не е бил нито груб, нито жесток. Понякога дори ми се искаше да е такъв. Но той нито веднъж не е посегнал да ме удари. Нито веднъж не е вдигнал ръка срещу мен. Нито веднъж не ми е повишавал тон. Нито веднъж, вярваш ли? Моля те, сестрице, повярвай ми — никога не сме повишили глас, никога не сме се скарали. Но тази негова къща — нашата къща — в Наала беше цялата сива. Всичко в нея беше сиво, студено и мъртво. А в мене блестяха всичките багри на слънцето и земята, на моята кръв и кръвта на дедите ми. Беше ми много студено, сиво и студено с този студен и сив мой съпруг. Ти знаеш, Марта, че той беше целият сив. Сив като портретите на Емерсън, които имахме в училище. Дори кожата му беше сива. Никога не хващаше загар, макар че по цели дни яздеше при слънце и вятър. И отвътре беше тъй сив, както и отвън.

А аз бях едва деветнадесетгодишна, когато чичо Робърт реши да ни ожени. Какво разбирах аз? Чичо Робърт поговори с мене. Обясни ми, че богатствата и земите на Хаваите постепенно преминават в ръцете на белите; че именията на хавайските вождове се изплъзват през пръстите им. Каза ми, че когато знатни хавайки се омъжат за бели, именията им, под ръководството на белите мъже, се увеличават и процъфтяват. Напомни ми как дядо Уилтън получил в зестра безплодните земи на баба Уилтън, а после разширил имението си и създал ранчото в Килохана. . .

— Още тогава то отстъпваше само на ранчото на Паркър — каза гордо Марта.

— Каза ми още, че ако баща ни е бил предвидлив като дядо, половината от Паркъровите земи са щели да се присъединят към Килохана и тогава това ранчо щяло да стане най-богатото на Хаваите. Той ми каза, че цените на месото никога, никога няма да паднат. И че бъдещето на Хаваите е в захарта. Това беше преди петдесет години и ето че той се оказа повече от прав. Освен това чичо Робърт казваше, че Джордж Кастнър вижда далеч и ще стигне далеч, че ние сме много сестри, а земите на Силохана се полагат по право на братята, та ако се омъжа за Джордж, бъдещето ми ще бъде от сигурно по-сигурно.

Бях деветнадесетгодишна. Тъкмо се бях завърнала от Кралското училище — тогава нашите момичета още не ходеха да се учат в Щатите. Ти, сестрице, беше една от първите, които получиха образованието си в Америка. Какво разбирах аз от Любов, от мъже, камо ли пък от брак? Всички жени се омъжват, мислех си. Това е тяхното предназначение в живота. Мама, баба — всички се бяха омъжили. И моето предназначение в живота беше да се омъжа за Джордж Кастнър. Така казваше и чичо Робърт, а аз знаех, че той е много умен. И тага отидох да живея с моя мъж в онази сива къща.Ти я помниш. Никакво дръвче нямаше наоколо,

Само хълмисти пасбища, високи планини отзад, а долу морето; и вятър — вятър, който духаше и от север, и от юг, и от югозапад. Но аз не бих обърнала внимание, както не обръщахме внимание на това в Килохана, ако домът ми и мъжът ми не бяха така сиви. Живеехме сами. Той управляваше в Наала земите на Гленови, които се бяха прибрали от Шотландия. Хиляда и осемстотин долара годишно плюс крави, коне, пастири и дом за живеене — ето, какво получаваше. — За ония години не е било малко — забеляза Марта.

— Но за работата, която вършеше Джордж Кастнър, беше много малко — възрази Бела. — Живях с него три години. Как една сутрин не стана по-късно от четири и половина! До дън душа беше предан на господарите си. Нито веднъж не ги излъга дори с едно пени, не жалеше време и сили в работата. Може би тъкмо затова животът ни беше толкова сив. — Но слушай, Марта, от тези хиляда и осемстотин долара всяка година слагаше настрана хиляда и шестотин. Представяш ли си? Двамата живеехме: с двеста долара годишно. Добре, че не пиеше и не пушеше. От тези пари се и обличахме. Аз сама си шиех роклите. Можеш да си ги представиш. Дърва за горене ни носеха, но цялата останала работа вършех аз. Готвех, печах, перях…