Джек Лондон: Демоните на Фуатино

От многото си шхуни, кечове и катери, които шетаха между островите в Южните морета, Дейвид Грийф обичаше най-много „Ратлър“, приличащата на яхта деветнадесеттонна шхуна, толкова бързоходна, че си беше спечелила слава от едно време, когато още бе контрабандирала опиум от Сан Диего до Пюджет Саунд, нападала внезапно тюленови колонии в Берингово море и превозвала оръжие до Далечния изток. Непоносимо проклятие за държавните служители, тя е била предмет на възхищение за всички моряци и гордостта на корабостроителите, които я бяха създали. Дори и сега, след четиридесет години плаване, тя си беше все още същата „Ратлър“ и се носеше по морето все по същия изумителен начин, тъй че моряците трябваше да я видят, за да го повярват, и ставаше причина за много разгорещени спречквания — словесни и юмручни — по пристанищата на цялото крайбрежие от Валпарайсо до Манилския залив.

Тази вечер тя плаваше остро срещу вятъра, големият й грот бе безсилно увиснал, шкаторините й изплющяваха слабо всеки път, когато се издигаше върху гладка вълна и леко се плъзгаше с четири възла, гонена от почти недоловимия полъх на бриза. Цял час вече Дейвид Грийф стоеше облегнат на релинга при фоквантите на подветрената страна и гледаше прорязваната от шхуната равна, светеща диря. Леката въздушна вълна, отблъсвана от предните платна, галеше лицето и гърдите му с упоителна хладинка и той се прехласваше от качествата на своята шхуна.

— Ех!… Не е ли красавица, Тауте, красавица!— подхвърли той на наблюдателЯ канака, като галеше обичливо с ръка тиковото дърво на релинга.

— Вярно, господарю — отвърна Тауте с плътен гръден глас, типичен за полинезийците. — От трийсет години съм по корабите, ама друг като тоя не зная. На Раиатеа ние го наричаме „Фанауао“.

— „Родената от зората“ — преведе Грийф галеното название. — Кой я нарекъл така?

Тауте тъкмо се канеше да отговори, но изведнъж съсредоточено заби поглед напред. Грийф погледна:

в същата посока.

— Земя! — каза Тауте.

— Да, Фуатино — съгласи се Грийф с очи вперени в точката, където блесналият от звезди хоризонт беше нащърбен, от черно петно. — Добре. Аз, ще кажа на капитана.

„Ратлър“ продължи да се плъзга, докато очертанията на острова не станаха видими и осезаеми, до

като не се чу сънливият рев на прибоя и врещенето на кози, докато вятърът откъм сушата не донесе до тях ароматния дъх на цветя.

— Ако не беше тая цепнатина, шхуната щеше да мине през прохода в такава нощ — със съжаление отбеляза капитан Глас и погледна към щурвала, здраво найтован от кормчията.

„Ратлър“ спря на една миля от брега и легна н а дрейф, да дочака съмването, та на светло да

предприеме опасното влизане във вътрешния залив. Беше прекрасна тропическа нощ, без никакъв признак на дъжд или шквал. На бака моряците от Раиа1 теа налягаха да спят на палубата, където ги бяха заварили задълженията им. Капитанът, помощникът му и Грийф си постлаха със същото безразличие на кърмата. Те лежаха на одеялата си, пушеха и сънливо разменяха полугласни предположения за Матаара, кралицата на Фуатино, и за любовната история на дъщеря й Наумоо и Мотуаро.

— И дума да не става, те са си от романтично коляно — каза Браун, помощниккапитанът. — Романтични са като нас, белите.

— Романтични като Пилзах — изсмя се Грийф и тая работа бързо ги хваща. Преди колко време беше, капитане, като ви заряза?

— Единайсет години — изсумтя ядно капитан Глас.

— Разправете ми я тази история — помоли Браун. — Казват, че оттогава не е напускал Фуа тино. Вярно ли е?

— Точно така — измърмори капитанът. — Влюбен е в жена си, тая малка мръсница. Открадна го от мен, а по-добър моряк не е имало в търговската флота. . . Нали е холандец.

— Немец — поправи го Грийф.

— То е едно и също — възрази капитанът. — Морето се лиши от добър моряк нея вечер, когато той слезе на брега и Нотуту спря погледа си на него. Види се, харесали са се. И дорде да мигне човек, тя сложи на главата му венец от някакви бели цветя, а не се минаха и пет минути и двамата побягнаха със смях по брега, хванали се за ръка като малки деца. Дано да е взривил тая голяма коралова издатина в прохода. Винаги повреждам един-два листа от медната обшивка, като минавам край нея.

— Разправете ми по-нататък — настоя Браун.

— Друго няма. Това го свърши веднага. Оженил се същата вечер. Не се върна вече на борда. Отидох да го видя на другия ден. Намерих го в сламена хижа в гъсталака, белокож дивак, целият разкрасен с цветя и не знам що си, да свири на китара. Изглеждаше съвсем смахнат. Каза ми да изпратя нещата му на брега. Аз му казах, че когато пукна, тогава ще му ги пратя. И това е всичко. Нея ще я видите утре. Имат си вече три дечица, чудесни палавници. Нося му грамофон и не знам колко плочи.