Джек Лондон: Демоните на Фуатино

— И тъй те отвлякоха Наумоо — завърши тя. — Мотуаро е мъртъв. Моят народ избяга и гладува при козите. И няма никой, който поне да ти отвори кокосов орех да пиеш. О, Брате, твоите бели братя са демони!

— Те не са ми братя, Матаара — утеши я Грийф. — Те са грабители и свини и аз ще очистя острова от тях…

Той млъкна и се извъртя наполовина, а ръката му се стрелна към кръста, измъкна големия колт и го насочи към някакъв мъж, превил се одве и втурнал се към него иззад дърветата. Грийф не натисна спусъка, нито пък мъжът спря да тича, докато не

се просна по очи в краката му и не заниза несекващи неразбрани звуци. Той позна у него човека, който беше избягал от „Валета“ и се бе шмугнал в гъсталаците, но можа да разбере какво мънкаше, когато го вдигна и загледа кривенето на устата му

с цепната заешка устна.

— Спаси ме, господарю, спаси ме! — умоляваше го беглецът на английски, макар че несъмнено бе туземец от Южните морета. — Аз те познавам! Спаси ме!

И изведнъж го заля с поток от объркани, несвързани думи, докато Грийф не го хвана за раменете и не го разтърси така, че да го накара да млъкне.

— Аз те познавам — каза той. — Преди две години ти беше готвач във френския хотел в Папеете. Всички те наричаха „Заешката устна“.

Беглецът усърдно закима.

— Сега съм кок на „Валета“. — Той плюеше и пръскаше плюнки и устата му се гърчеше в страхотно усилие да се пребори с недостатъка. — Аз те познавам. Виждал съм те в хотела. Виждал съм те при Лавина. Виждал съм те на „Китиуейк“. Виждал съм те в пристанището на „Марипоза“. Ти си капитан Грийф и ти ще ме спасиш. Тия хора са демони. Те убиха капитан Дюпюи. Мене ме накараха да убия половината екипаж. Двамина застреляха на салинга. Останалите избиха във водата. Аз ги познавах всичките. Те отвлякоха момичетата от Хуахине. Подсилиха се със затворници от Ноумеа. Ограбваха търговците на Новите Хебриди. Убиха търговския агент във Ваникори и отвлякоха оттам две жени. . .

Но Грийф вече не го слушаше. Зад дърветата откъм пристанището се чуха пушечни изстрели и той затича към брега. Пирати от Таити н каторжници от Нова Каледония! Чудесна шапка главорези, която сега нападаше и неговата шхуна. Заешката устна тичаше подир него и продължаваше с пръскане на слюнки и плюене да изрежда деянията на белите демони.

Стрелбата престана внезапно, както беше започнала, но Грийф продължаваше да тича напред, докато на един завой не се сблъска с Маурили, който тичаше насреща му откъм брега.

— Голям братко — запъхтяно заговори той, — аз

закъснях. Те заграбиха шхуната ти. Ела! Защо! сега ще търсят теб. — а

Той тръгна обратно нагоре, по пътеката към вътрешността.

— Къде е Браун? — запита Грийф.

— На Голямата скала. Ще ти разправя после

Хайде ела!

— Ами моряците ми от велбота? Маурири беше разтревожен до отчаяние.

— Те са при жените на непознатата шхуна. Тях няма да ги убият. Това е самата истина. На демоните им трябват моряци. Но теб ще те убият. Слушай! — От водата се чу прегракнал тенор да пее френска ловджийска песен. — Те слизат на брега , Взели са твоята шхуна, това видях. Ела!

Без да трепери за собствения живот и кожа, Дейвид Грийф все пак не проявяваше престорена смелост. Знаеше кога да се бие и кога да бяга а сега се налагаше да бяга, той не се съмняваше в това. Нагоре по пътеката, покрай стареца, покрай Матаара, клекнала на прага на Големия дом, той тичаше след Маурири. И непосредствено след него като куче се мъкнеше Заешката устна. Отзад долитаха виковете на гонещите ги, ала скоростта, с която ги водеше Маурири, бе главоломна;

Широката пътека се стесни, изви вдясно и се заизкачва нагоре. Последната хижа остана зад гърба им и пътят, през високи гъсталаци и огромни рояци. златисти оси, се извиваше стръмно нагоре и се превръщаше в козя пътека. Маурири посочи гола издатина на вулканична скала пред тях и виещата се по нея диря,

— Минем: оттатък, ще бъдем в безопасност, Голям братко — рече той. — Белите демони не смеят да тръгнат по тая пътека, защото там търкалям камъни върху главите им, а друг път няма. Те винаги спират тука и стрелят, когато ние минаваме по скалата. Ела! След четвърт час те спряха там, където пътеката продължаваше по откритата скала.

— Чакай, а като тръгнеш, минавай бързо — предупреди Маурири.

Той изскочи на слънце и отдолу изгърмяха бързо една след друга няколко пушки. Куршумите плющяха около него и от камъните се вдигаха облачета прах, но той мина незасегнат. Грийф тръгна подире му и един от куршумите попадна толкова близо, че вдигналият се прах го парна по бузата. Не можаха да улучат и Заешката устна, макар че той мина доста по-бавно.