Джек Лондон - Демоните на Фуатино

— И тогава вие го направихте свой търговски агент, господин Грийф? — попита помощниккапитанът.

— Че какво друго можех да направя? Фуатино е остров на любовта, а Пилзах е роб на любовта. Освен това познава туземците.. . един от най-добрите търговски агенти, които имам или изобщо някога съм имал.— На него човек може да се осланя. Утре. ще го видите.

— Слушайте, млади човече — забоботи заплашително капитан Глас на помощника си. — Романтичен ли сте? Защото ако сте, ще си стоите на борда. Фуатино е остров на романтично безумие. Всеки е влюбен в някого. Те живеят с любовта. Тя е в кокосовото мляко или във въздуха, или в морето. Историята на острова за последните десет хиляди години е само низ от любовни похождения. Аз зная. Говорил съм със старците. И хвана ли ви на брега ръка

за ръка със.. .

Внезапно той млъкна и това накара другите двама мъже да се обърнат към него. Те проследиха погледа му, устремил се над тях към гротвантите и видяха това, което виждаше той: кафява ръка, мускулеста и мокра, а до нея от морето се вдигна втора кафява ръка. След това се появи глава с къдрици като на елф, а сетне и лице с дяволити черни очи и бръчици на волен горски смях.

— Господи! — пошепна Браун. — Та това е фавн, морски фавн!

— Това е човекъткоза — обади се Глас.

— Това е Маурири — каза Грийф. — Той е мой кръвен брат по силата на свещената клетва според тукащния обичай. Неговото име е мое, а моето е негово.

Над релинга се показаха кафяви плещи и великолепни гърди и с лекота, без всякакво усилие цялата внушителна снага се прехвърли през релинга и безшумно стъпи на палубата. Браун, който би могъл да бъде и нещо повече от помощниккапитан на една островна шхуна, бе възхитен. Всичките знания, насъбрани от книгите, говореха за безсъмнената прилика на този гост от морските глъбини с фавн. Но тъжен фавн — отсъди младият мъж, когато златистокафявото горско божество закрачи към Дейвид Грийф, който му бе протегнал ръка.

— Дейвид! — посрещна го Дейвид Грийф.

— Маурири, Голям братко! — промълви Маурири. И след това по обичая на мъжете, които са дали клетва за побратимяване, двамата продължиха да се обръщат един към друг не с другото име. а със своето. Освен това те говореха на полинезийското наречие на Фуатино и Браун можеше само да седи и да гадае за какво приказват.

— Много отдалече преплува, за да ми кажеш „талофа“ — рече Грийф, когато гостът седна и от него потече вода по палубата.

— Много дни и нощи съм те чакал да дойдеш, Голям братко — отговори Маурили. — Седях на Голямата скала, където държим динамита, на който ме направихте пазач. Видях ви, като стигнахте входа в залива и се върнахте назад в мрака. Знаех, че ще чакате до сутринта и затова тръгнах подир вас. Голяма беда ни е сполетяла. Матаара толкова дни плаче и те чака да дойдеш. Тя е стара жена, а Мотуаро е умрял и тя скърби.

— Ожени ли се той за Наумоо? — попита Грийф, след като поклати глава и въздъхна според обичая.

— Да. Накрая те избягаха да живеят с козите, докато Матаара им прости и те се върнаха да живеят с нея в Големия дом. Но сега той е умрял и Наумоо скоро ще умре също. Голяма е бедата ни, Голям братко. Тори умря и ТатиТори, и Петоо, и Нари, и Пилзах, и други.

— И Пилзах ли? — възкликна Грийф. — Да не е имало мор?

— Много убиване имаше. Слушай, Голям братко. Преди три седмици дойде непозната шхуна. От Голямата скала видях топселите й в морето. Изтеглиха я с лодките си през прохода, но не се придърпваха край големия риф и шхуната се удари много пъти. Сега е на брега и й подсилват счупените ребра. На борда има осем бели мъже. Имат жени от някой остров далече на изток. Жените говорят на език, дето по много неща прилича на нашия, само че е друг. Но ние го разбираме. Казват, че били отвлечени от мъжете на шхуната. Не сме сигурни, защото те пеят, и танцуват, и се веселят.

— А мъжете? — прекъсна го Грийф.

— Те говорят на френски. Аз зная, защото на твоята шхуна много отдавна имаше помощниккапитан, който говореше френски. Има двама главни мъже и те не приличат на другите. Те са синеоки като теб и са демони. Единият е по-голям демон от другия.

Не ни плащат за нашите ямс, таро и плодове да хлебното дърво. Отнемат от нас всичко и ако се оплакваме, убиват. Така убиха Тори, и ТатиТори, и Петоо, и други. Ние не можем да се бием, защото нямаме пушки, имаме само две-три стари пушки. Те насилват нашите жени. Така убиха Мотуаро, който се спусна да брани Наумоо, а нея сега са отвели на борда на шхуната си. Заради същото убиха Пилзах. Тоя главния от двамата главни мъже, Големия леон, стреля в него веднъж, когато беше във велбота си, и два пъти, когато се мъчеше да изпълзи по пясъка на брега. Пилзах беше смел мъж и туту сега седи в хижата и плаче безспир. Много от хората ги е страх и са избягали да живеят при козите. Но високо в планините няма храна за всички. А мъжете не искат да излизат за риба н не работят вече в градините заради демоните, които им отнемат всичко каквото имат. И ние сме готови да се бием. Голям братко, трябват ни пушки и много патрони.