Джек Лондон - Демоните на Фуатино

О — Фитилът беше много дълъг — рече той. — Ще го имам предвид следващия път.

Мина половин минута, докато се чуе взривът. Известно време те не можеха да разберат какво е станало, защото стрелците от „Ратлър“ ги бяха взели на прицел и поддържаха непрекъснат огън. Веднъж, въпреки изсвирилите край ушите му няколко куршума, Грийф рискува да надзърне. С откъснат борд и релинга на бака „Валета“ потъваше, а течението я влачеше обратно в пристанището. Мъжете и хуахинките, който се бяха крили в надстройката й, бяха доплували под прикритието на огъня до „Ратлър“ и сега се катереха на борда. Фуатинците, които бяха влачили шхуната с велбота, бяха отвързали буксира и минали обратно през прохода, сега гребяха като луди към южния бряг.

От полуострова гръмнаха четири пушки и възвестиха, че Браун и моряците му са се спуснали на брега и са се присъединили към схватката. Куршумите, обстрелващи скалата, секнаха и Грийф с Маурили се включиха в стрелбата. Но те не можеха да причинят голяма вреда, защото пиратите от „Ратлър“ стреляха под прикритието на палубните надстройки а вятърът и течението отнасяха шхуната все по-навътре в залива.

Две неща, извършени от Раул ван Асвелд, свидетелствуваха за неговата съобразителност и присъствие на духа и предизвикаха възхищението на Грийф. Като стреляше от „Ратлър“, Раул принуди бягащите фуатинци да се върнат и се предадат. В същото време той изпрати половината си главорези с лодката на „Ратлър“ да слязат на брега и да се прехвърлят през полуострова и по този начин не позволи на Браун да се оттегли на главната част от острова. И до края на утрото възобновяващата се от време на време стрелба подсказваше на Грийф, че отблъскват Браун към другата страна на Голямата скала. Положението оставаше непроменено, освен това, че бяха загубили „Валета“.

Недостатъците на позицията върху Голямата скала бяха от жизнено значение. Нямаше нито вода, нито храна. Няколко нощи подред, придружен от едного от раиатейските моряци, Маурили отиваше с плуване до края на залива за припаси. После една нощ над водата лумнаха огньове и загърмяха изстрели. След това Голямата скала остана отрязана и откъм морето.

— Смешно положение — отбеляза Браун, защото сега той изживяваше приключенията, които според чутото и четеното били нещо обикновено в Южните морета. — Ние ли държим и не ги пускаме, и Раул се държи и не ни пуска. Той не може да се измъкне, а ние може да умрем от глад, докато го държим.

— Ако завали, вдлъбнатините в скалите ще се напълнят — каза Маурили. Това беше първото им денонощие без вода. — Голям братко, довечера двамата с теб ще идем за вода. То е работа за силни мъже.

Тази нощ с изцедени и плътно запушени черупки от кокосови орехи, от по една кварта вместимост всяка, той поведе Грийф надолу при водата откъм полуостровната страна на Голямата скала. Те преплуваха не повече от стотина фута. Дочуваха проскърцването на гребла на велбота или удара на някое гребло в корпуса на кануто, а от време на време виждаха да припламва клечка кибрит, когато моряци от дебнещите ги лодки палеха цигара или лула.

— Чакай тук — пошепна Маурили — и дръж, орехите.

Той се обърна и се гмурна. Грийф, загледан надолу, проследи фосфоресциращата диря да проблясва, помръква и изчезна. След дълъг миг Маурили безшумно се появи на повърхността до него.

— Ето! Пий!

Ореховата черупка беше пълна и Грийф се напи с прясна сладка вода, дошла от солените дълбини.

— Извира от сушата — обясни Маурили.

— На дъното ли?

— Не. Дъното е толкова далече долу, колкото са високи планините горе. Извира на петдесет фута дълбочина. Спусни се надолу, докато усетиш хладината й.

Грийф дълбоко пое въздух няколко пъти, както правят ловците на бисери, завъртя се и се гмурна.

Усещаше водата солена на устните и топла на тялото, но най-после, много по-надолу, тя стана чувствително по-хладка и блудкава. Сетне изведнъж тялото му навлезе в студен подземен поток. Той махна малката запушалка от ореха и когато хладната вода забълбука навътре, видя как край него с фосфоресциращ блясък, като някой морски дух, бавно и тромаво мина голяма риба.

След това той остана на повърхността да държи, нарастващата тежест на ореховите черупки, а Маурили се гмуркаше и ги пълнеше една по една.

— Има акули — забеляза Грийф, когато двамата заплаваха обратно към брега.

— Какво от това! — отговори Маурили. — Те са тия, дето ядат риба. Ние, фуатинците, сме братя; с акулите, дето ядат риба.