Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Да — скоро си призна сеньор Торес, — аз съм малко затруднен… как да кажа?… незабавно да намеря средства.

— Имате нужда от пари — грубо отряза борсовият деятел и посетителят утвърдително се поклони с огорчен вид.

Още много неща призна той под огъня на сипещите се въпроси. Да, вярно е, че съвсем наскоро е напуснал Бокас дел Торо, но вярвал, че никога вече нямало да се върне. И все пак би се върнал, ако се окаже възможно да се нареди нещо…

Но Ригън го прекъсна с грубостта на властник, обръщащ се към по-долни човешки същества. Той написа чек на името на Алварес Торес и когато този господин погледна чека, видя вписана сумата хиляда долара.

— Вижте сега какво искам — заговори Ригън. — аз ни най-малко не вярвам на вашите приказки. Обаче имам един млад приятел, обичам това момче от все сърце, но той твърде много скита, привличат го светлините, жените и тъй нататък, кали разбирате? — И синьор Алварес Торес му се поклони, както един светски човек се покланя на друг светски човек. — Та за доброто на неговото здраве, както и на неговата кесия, пък и за спасението на неговата душа, най-хубавото нещо, което би могло да му се случи, е пътешествие за търсене на съкровище, приключение, физическо упражнение и… сигурен съм, че на пълно ме разбирате.

Алварес Торес отново се поклони.

— Вие имате нужда от пари — продължи Ригън. — Помъчете се да го заинтересувате. Тези хиляда долара са за вашите усилия. Съумейте да го заинтересувате така, че да тръгне да търси златото на стария Морган, и ще имате още две хиляди. Съумейте да го заинтересувате до такава степен, че да го няма три месеца — още две хиляди, шест месеца — още пет хиляди. О, повярвайте ми, аз се познавах с баща му. Ние бяхме другари, съдружници, бих… бих казал, почти братя. Готов съм да жертвувам каква да е сума, само да върна сина му в правия път, достоен за истински мъж. Какво ще кажете? Тази хилядарка е ваша за начало. Съгласен ли сте?

С треперещи пръсти сеньор Алварес Торес сгъваше и разгъваше чека.

— Аз… аз приемам — измънка той и взе чак да се запъва от вълнение: — Аз… Аз… Как да се изразя?… Аз съм на вашите заповеди.

След пет минути, когато стана да си върви с най-пълни указания относно ролята, която трябваше да играе, и с историята си за съкровището на Морган, непроменена за убедителност от съобразителния, практичен и търсещ строга последователност борсаджия, сеньор Торес изтърси почти с шеговит, но въпреки това много прочувствен тон:

— И най-смешното в цялата работа, господин Ригън, е, че всичко това е вярно. Промените, които ме посъветвахте да направя в разказа си, го правят да звучи по-достоверен, но той си е достоверен и без тях. Имам нужда от пари. Вие сте извънредно щедър и аз ще направя всичко, каквото мога… Аз… аз се гордея с това, че съм артист. Но самата гола истина е, че ключът за намиране на заровената от Морган плячка не е измислица. Имал съм достъп до книжа, недостъпни за широката публика, което всъщност съвсем не е съществено, защото мъжете от моето семейство (това са мои семейни книжа) са имали същия достъп и мнозина преди мене са се блъскали над тях цял живот в безплодни търсения. И въпреки всичко те са били на прав път с изключение на това, че са се заблуждавали и бъркали мястото с двадесет мили. То си беше посочено в книжата. Бъркали са го, понеже според мен това бе преднамерен трик, загадка, ребус, маскировка, плетеница, която аз и само аз успях да разплета и разгадая. Някогашните мореплаватели всички до един са прибягвали към такива хитрости, когато са чертали картите си. По този начин испанските ми прадеди укрили Хавайските острови с една разлика от пет градуса географска дължина.

Ала всичко това бе съвсем непонятно за Томас Ригън, който се усмихваше, за да покаже, че го слуша, и със същата усмивка прикриваше търпеливото си недоверие на зает делови човек.

Едва си беше отишъл сеньор Торес, и в кабинета въведоха Франсис Морган.

Мина ми през ума да се отбия за малък съвет — каза той, след като двамата се поздравиха. — Пък и към кой друг да се обърна, ако не към вас — нали сте работили в такова близко сътрудничество с баща ми? Доколкото знам, вие сте били съдружници в някоя от най-големите сделки. Той винаги ми е казвал да имам вяра във вашите съждения. И ето ме при вас, а пък имам намерение да отида на риболов. Какво става с „Тампико Петролиъм“?

— Че какво да става? — отговори с въпрос Ригън, като се престори майсторски, че не знае нищо тъкмо за това, което сам бе предизвикал. — С „Тампико Петролиъм“?