Обажда се господин Баском, сър. Иска да говори с вас.
Кажи на господин Баском да върви по дяволите — отговори Франсис и замахна с пръчката така, че ако на нея наистина имаше влакно и ако бе литнало по пътя, начертан от възхитения му поглед, то щеше да мине през прозореца и вероятно щеше да стресне градинаря, който коленичеше вън над пресаждания от него розов храст.
— Господин Баском казва, че се отнася до борсата, сър, и че би искал да поприказва с вас само за един миг — настоя Паркър, но толкова деликатно и меко, сякаш само повтаряше някакво незначително и маловажно съобщение.
— Добре — Франсис грижливо опря пръчката на масата и отиде при телефона.
— Ало! — обади се той в слушалката. — Да, аз съм Морган. Казвайте. Какво има?
Той слуша около една минута и ядно прекъсна говорещия:
— Да продаваме ли? Ще има да вземате! Нищо подобно… Разбира се, радвам се да го чуя. Дори да се качат с десет пункта (което няма да стане), нищо няма да продавате. Може повишението да е закономерно и цената вече да не спадне. Акциите са сигурни. Те струват много повече от цената, на която се котират. Хората може и да не го знаят, но аз зная. След една година ще се котират по двеста долара… разбира се, ако Мексико може да спре тези игри на революция… Щом цената падне, ще получите от мен нареждане да купувате… Глупости! Кой иска да контролира акциите? Това е чисто спорадично положение… а? Извинете. Искам да кажа, че е само временно. Сега отивам за две седмици на риболов. Ако курсът спадне с пет пункта, купувайте. Купувайте всичко, което ви предложат. Така е: когато човек притежава почтено предприятие, почнат ли да му се вдигат акциите, това е почти толкова лошо, колкото и когато почнат да падат… да… Разбира се… да. Довиждане.
И докато Франсис продължаваше с възхищение да се занимава с въдиците си, съдбата усилено се трудеше в частния кабинет на Томас Ригън в търговската част на града. След като нареди на разните си борсови посредници да купуват акциите на „Тампико Петролиъм“ и пусна по различните си тайни канали за разпространяване на новини загадъчния слух, че нещо не било наред с концесията, дадена на „Тампико Петролиъм“ от мексиканското правителство, Томас Ригън се зае с доклада на собствения си агент, експерт по петрола, който бе прекарал два месеца на самото място, за да разузнае какви са действителните перспективи и възможности на „Тампико Петролиъм“.
Един чиновник влезе с визитна картичка й съобщи, че посетителят е настойчив чужденец. Ригън го изслуша, хвърли поглед на картичката и каза:
— Кажете на този сеньор Алварес Торес от Сиудад де Колон, че не мога да го приема.
След пет минути чиновникът се върна; този път на картичката беше надраскана с молив някаква бележка. Ригън се усмихна, когато прочете:
Драги г-н Ригън,
Уважаеми сър,
Имам честта да Ви осведомя, че зная нещо за местонамирането на съкровището, което сър Хенри Морган заровил в пиратските си дни.
Алварес Торес
Ригън поклати глава и чиновникът бе вече почти прекрачил прага, когато господарят изведнъж му извика:
— Поканете го… веднага.
Когато остана сам, Ригън тихичко се засмя на мярналото се в главата му ново хрумване.
— Вчерашно хлапе! — промърмори той през дима от току-що запалената пура. — Мисли си, че може да играе ролята на лъв, както я играеше старият Р. Х. М. Хубавичко кастрене, ето какво му трябва, и старият Томас Р. ще се погрижи да го получи.
Английският език на сеньор Алварес Торес бе толкова безупречен, колкото и модният му пролетен костюм и при все че бледожълтеникавият цвят на кожата говореше за латиноамериканския му произход, при все че в блясъка на черните му очи красноречиво прозираше отдавна сляла се в едно смес от испанска и индианска кръв, той имаше дотолкова нюйоркски вид, че Томас Ригън не би могъл да желае нищо повече.
— Благодарение на големи усилия и дългогодишни проучвания най-после успях да вляза в дирите на златото, плячкосано от сър Хенри Морган — подхвана Торес. — Разбира се, то е на Москитовия бряг. Ще ви кажа веднага, че е на по-малко от хиляда мили от лагуната Чирики и може да се каже, Бокас дел Торо е най-близкият град. Аз съм роден там (обаче образованието си получих в Париж) и зная тази местност на пръсти. Една малка шхуна… разноските са малки, съвършено малки, но затова пък каква отплата, каква награда — съкровището!
Сеньор Торес млъкна от красноречиво безсилие да се изрази по-определено, а Томас Ригън, корав човек, свикнал да има работа с корави хора, се залови да разчепква и живота, и сведенията му като специалист по криминални дела на кръстосан разпит.
Читать дальше