Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Велики и свети отче, ужасно ме е страх да умра — отговори пеонът.

— Тогава кажи, че си излъгал за този човек и това, че ти е помогнал на два пъти, е лъжа, и ще останеш жив.

Пеонът се сви и посърна под пръстите на Слепия.

— Мисли добре — тържествено го предупреди съдникът. — Лошо нещо е смъртта. Не е хубаво да лежиш неподвижно като буца пръст или камък. Кажи, че си излъгал, и ще останеш жив. Говори!

Но въпреки че гласът му трепереше от безграничен страх, пеонът се издигна до пълната духовна висота на истински човек.

— На два пъти през днешния ден аз се отрекох от него, свети отче. Но аз не се казвам Петър. И няма да го предам за трети път. Ужасно ме е страх, но не мога да го предам три пъти.

Слепия съдник се отпусна на трона и лицето му светна и засия като преобразено.

— Добре казано! — рече той. — Ти имаш заложбите на истински мъж. Сега чуй присъдата ми: от сега нататък, до края на своите дни, винаги ще мислиш като мъж, ще действуваш като мъж, ще бъдеш мъж. По-добре да умреш в даден миг като мъж, отколкото вечно да живееш като добиче. Еклесиастът не е бил прав. Мъртвият лъв винаги е бил повече от живото псе. Върви си, възродени сине, ти си свободен.

Ала когато по знак на метиската пеонът понечи да се изправи, Слепия съдник го спря.

— Каква, о, човече, който едва днес се прероди в мъж, е била първопричината на всичките ти беди?

— Сърцето ми беше слабо, о, свети отче, и закопня за жена със смесена кръв от tierra caliente. Самият аз съм роден в планините. Заради нея задлъжнях на моя хасиендадо двеста песо. Тя избяга с парите и с друг мъж. Аз станах роб на хасиендадо, който не е лош човек, но преди всичко и винаги си е хасиендадо. Трудил съм се, били са ме и съм страдал пет дълги години, а дългът ми сега е станал двеста и петдесет песо. Но не притежавам нищо освен тези дрипи и тяло, изтощено от недохранване.

— Беше ли тя прекрасна… тази жена от tierra caliente? — тихо запита Слепия съдник.

— Бях луд по нея, свети отче. Сега ми се струва, че не е била прекрасна. Но беше прекрасна тогава. Като треска изгаряше сърцето и ума ми и ме накара да се заробя, но избяга още първата нощ и не я видях вече никога.

Пеонът чакаше на колене с наведена глава, а Слепия съдник, за изненада на всички, дълбоко въздъхна и сякаш забрави и времето, и мястото. Ръката му неволно и несъзнателно лепна върху главата на метиската, погали блестящите й черни коси и продължи да ги гали, докато говореше.

— Жената! — рече старецът толкова нежно, че гласът му, все тъй ясен и еклив като звънче, не беше по-висок от шепот. — Винаги и навред прекрасната жена! Всички жени са прекрасни… за мъжа. Те любят нашите бащи, те ни раждат, ние ги любим, те раждат нашите синове, за да любят техните прекрасни дъщери — така е било винаги и винаги ще бъде, докато има човек и човешка любов на земята.

Дълбоко мълчание настъпи в пещерата и Жестокия съдник се унесе в размисъл. Най-после, със смелост, породена от близостта, хубавата метиска го докосна и върна неговите мисли към пеона, който все още коленичеше в краката му.

— Чуй присъдата ми — заговори той. — Ти си понесъл много удари. Всеки удар по тялото ти напълно те освобождава, от целия ти дълг към хасиендадо. Ти си свободен. Но остани в планините и следващия път залюби жена от планините, защото трябва да любиш жена и защото намесата на жената в живота на мъжа е неизбежна и вечна. Върви си. Ти си наполовина мая, нали?

— Аз съм наполовина мая — промърмори пеонът. — Баща ми е мая.

— Стани и си върви. И остани в планините при твоя баща мая. Tierra caliente не е място за родения в Кордилерите. Твоят хасиендадо не е тука и затова не може да бъде съден. Пък в края на краищата той си е хасиендадо. Неговите другари хасиендадо също могат да си вървят.

Жестокия съдник млъкна и тогава Хенри, без да чака, пристъпи напред.

— Аз съм човекът, осъден на незаслужена смърт за убийството на човек, когото не съм убил — смело заяви той. — Беше роден чичо на девойката, която обичам и за която ще се оженя, ако има истинско правосъдие тука, в тази пещера сред Кордилерите.

Обаче шефът го прекъсна:

— Той го заплаши в лицето с убийство пред двадесетина свидетели. Не се мина и час и ние го заварихме наведен над мъртвото тяло на този човек, което още не беше загубило топлината и гъвкавостта на напусналия го живот.

— Той казва истината — потвърди Хенри. — Аз действително заплаших човека, защото главите на двама ни бяха пламнали от силното питие и горещата кръв. Бях заварен наведен над мъртвото му и още топло тяло. И все пак не съм го убил аз. Нито зная, нито мога да предположа чия е била подлата ръка, забила нож в гърба му, изотзад, в тъмнината.