Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Стой!

Хенри бързо посегна и хвана Паркър за яката тъкмо когато той се обърна да бяга. С другата си ръка Хенри вдигна капака на куфара и в него блеснаха куп нешлифовани скъпоценни камъни. По лицето на Паркър ясно пролича, че е сащисан, при все че Хенри разбра съвсем погрешно причината за вълнението му.

— Знаех си, че ще ви убедя — тържествуващо възкликна Хенри. — А сега бъдете добричък и ми дайте номера на телефона.

— Заповядайте, седнете, сър… и мадам — измънка Паркър, който успя да си наложи спокойствие, и учтиво се поклони. — Седнете, моля ви се. Оставих номера в спалнята на господин Морган, където ми го даде тази сутрин, когато му помагах да се облече. Ей сега ще го донеса. Поседнете, докато ме чакате.

Щом излезе от библиотеката, Паркър се превърна в много делова и ясно мислеща личност. Той сложи младшия лакей на входната врата, а старшия лакей постави на пост пред вратата на библиотеката. Няколко други слуги изпрати да обиколят горните помещения и да видят дали няма да изненадат там някакви съучастници, привеждащи в изпълнение нечестивия план. Сам той по телефона на домакина се обади в най-близкия полицейски участък.

— Да, сър — повтори той на дежурния полицейски началник. — Това са или луди, или престъпници. Моля ви се, сър, изпратете веднага кола да ги прибере. Не зная дали и сега под този покрив не се вършат някакви ужасни престъпления…

Междувременно на входната врата се позвъни й младшият лакей с видимо облекчение пусна вътре облечения с фрак, въпреки ранния утринен час, Чарли Типъри, когото познаваше като изпитан приятел на господаря си. Старшият лакей, също с облекчение, към което добави няколко намигвания и предупредителни знаци, го пусна в библиотеката.

В очакване да види кой знае какво или кого, Чарли Типъри влезе в просторната стая при непознатите мъж и жена. Противно на Паркър, техните почернели от слънце и немити след дългия път лица му направиха впечатление не с някакви подозрителни признаци, а с белези, достойни за по-голямо внимание, отколкото обикновеният нюйоркчанин отделя на своите горе-долу обикновени гости. Красотата на Леонсия направо го порази и той разбра, че тя е истинска дама. Бронзовото лице на Хенри, чиито черти така безпогрешно напомняха чертите на Франсис и на Р. Х. М., предизвика у него възхищение и почит.

— Добро утро — обърна се той към Хенри, макар че се изхитри да включи в поздрава си и Леонсия. — Приятели на Франсис?

— О, сър! — възкликна Леонсия. — Повече от приятели. Ние дойдохме тука, за да го спасим. Аз четох сутрешните вестници. Само да не беше глупостта на този прислужник…

В същия миг у Чарли Типъри се стопиха и най-малките съмнения. Той протегна на Хенри ръка.

— Аз съм Чарлс Типъри — представи се той.

— А аз се казвам Морган, Хенри Морган — сърдечно каза Хенри и се вкопчи в ръката му, както удавникът се вкопчва в спасителен пояс. — А това е госпожица Солано… Сеньорита Солано, господин Типъри. Всъщност госпожица Солано е моя сестра.

— Аз идвам по същата работа — заяви Чарли Типъри, след като се запознаха. — Спасяването на Франсис, доколкото ми е известно, трябва да се изрази в звонкови пари или в абсолютно сигурни ценни книжа. Аз нося всичко, което успях да събера оттук-оттам през цялата нощ и което, сигурен съм не е достатъчно…

— Колко носите? — без заобикалки го попита Хенри.

— Милион и осемстотин хиляди… А вие?

— Дребна работа — каза Хенри и посочи отворения куфар, без да има представа, че говори с познавач на скъпоценни камъни, събрал опита на три поколения.

Бърз преглед на десетина взети наслука камъка и още по-бърз поглед за преценяване на количеството накараха Чарли Типъри да се изчерви от изненада и възбуждение.

— Те струват милиони! Милиони! — възкликна той. — Какво ще ги правите?

— Ще ги превърнем в пари, за да отървем Франсис — отговори Хенри. — Можем да ги заложим за каквато поискаме сума, нали?

— Затворете куфара! — извика Чарли Типъри. — Трябва да се обадя по телефона… Искам да хвана баща си, преди да е излязъл от къщи — обясни той през рамо, докато чакаше да го свържат. — Ние сме само на пет минути оттука.

Тъкмо когато той завърши краткия разговор с баща си, в стаята влезе Паркър с полицейски лейтенант и двама полицаи.

— Ето ги бандитите, лейтенанте… задръжте ги — рече Паркър — … О, сър, моля да ме извините, господин Типъри. Не вас, разбира се… Само другите двама, лейтенанте. Не зная каква вина ще намери у тях съдът… положително са луди, ако не и нещо повече, което е много по-вероятно.