Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Същински Р. Х. М.! — усмихна се Вълка. — Боже, как умееше той да хвърля прах в очите!

— Жалко, че не ви е погребал и не ми спести тази грижа — бяха прощалните думи на Франсис.

— И всичките разноски! — викна подире му Ригън. — То ще ти струва доста скъпо, а освен това в тоя кабинет няма да има никакво погребение.

— Е, утре е решителният ден! — рече Франсис на Баском, когато се разделяха вечерта. — Утре по това време аз ще бъда начисто скалпиран, одран, изсушен на слънце и опушен екземпляр за частната сбирка на Ригън. Но кой можеше да повярва, че старият подлец ми има зъб! Аз никога не съм му направил нищо лошо. Напротив, винаги съм го смятал за най-добрия приятел на баща ми… Ех, да може Чарли Типъри да домъкне малко от излишните пари на фирмата „Типъри“!…

— Или Съединените щати да обявят мораториум — също така безнадеждно изказа надеждата си Баском.

А Ригън в този миг казваше на събралите се агенти и специалисти по пускане на слухове:

— Продавайте! Продавайте! Продавайте всичко, каквото имате, и продавайте в брой. Аз не виждам края на това понижение на курса!

И когато Франсис на път за дома купи последното извънредно издание на вестниците, погледът му падна на заглавие, набрано с огромни букви:

Но Франсис не беше у дома в осем часа на другата сутрин и не можа да с е види с Чарли Типъри. През тази нощ правителството във Вашингтон не беше спало и нощните телеграми бяха разпространили по цялата страна новината, че Съединените щати, макар и да не са в положение на война, са обявили мораториум. Вдигнат от леглото в седем часа лично от Баском, който бе пристигнал с тази новина, Франсис отиде заедно с него в града. Мораториумът им даде известна надежда и сега ги чакаше много работа.

Обаче не Чарли Типъри пристигна пръв в двореца на Ривърсайд Драйв. В осем без няколко минути Паркър бе много смутен и възмутен, когато Хенри и Леонсия, съвсем черни от слънчевия пек и от саждите по пътя, бутнаха настрана младшия камериер, който им отвори вратата, и влязоха в преддверието.

— Няма смисъл така да нахълтвате — спря ги Паркър. — Господин Морган не е у дома.

— Къде е отишъл? — грубо попита Хенри и премести куфара, който носеше, от една ръка в друга. — Ние трябва да го видим pronto , а трябва да знаете, че pronto значи бързо. И кой сте вие, дявол да ви вземе?

— Аз съм личният камериер на господин Морган — величествено отговори Паркър. — А кои сте вие?

— Казвам се Морган — рече отсечено Хенри, заоглежда се, сякаш търсеше нещо, доближи се до вратата на библиотеката, надзърна вътре и откри телефоните. — Къде е Франсис? На кой номер мога да го намеря?

— Господин Морган остави изрично нареждане никой да не го търси по телефона освен по важна работа.

— Прекрасно, аз имам важна работа. Кажете номера!

— Господин Морган е много зает днес — упорито възрази Паркър.

Май че е много натясно, а? — подхвърли Хенри.

Лицето на камериера не трепна.

— Май днес ще му смъкнат и кожата, а?

Лицето на Паркър остава безчувствено и безизразно.

— Повтарям ви, че е много зает… — започна той.

— Дрън-дрън! — прекъсна го Хенри. — Това не е тайна. Борсата го е притиснала така, че не може да диша. Това е известно на всички. Сутрешните вестници са пълни с тези новини. Хайде, казвайте, господин личен камериер! Искам да зная номера на телефона. Имам много важна работа с него.

Но Паркър оставаше непреклонен.

— Как е името на неговия адвокат? Или името на борсовия му посредник? Или на кой да е от неговите представители?

Паркър поклати глава.

— Ако ми кажете какво е естеството на работата ви… — започна той.

Хенри хвърли куфара и като че ли вече се готвеше да се нахвърли върху камериера и да измъкне телефонния номер на Франсис от него. Но в разговора се намеси Леонсия.

— Кажи му — рече тя.

— Да му кажа ли! — извика Хенри, въодушевен от внушението й. — Ще направя повече от това! Аз ще му покажа… Хей, вие, елате тука! — Той влезе в библиотеката, вдигна куфара на масата за четене и започна да го отваря. — Слушайте, господин личен камериер! Нашата работа е истинска работа. Ние ще спасим Франсис Морган. Ще го измъкнем от дупката. Ние носим милиони за него, ей тука, вътре в това нещо…

Паркър, който го гледаше досега със студен, неодобряващ поглед, уплашено се дръпна при последните думи. Странните посетителя бяха или луди, или хитри престъпници. В същия този миг, докато го бавеха тука с приказките си за милиони, техни съучастници може би обираха горните стаи на къщата. Колкото за куфара, кой знае дали не е пълен с динамит!