Весела Люцканова - Пратеник

Ние ги чакахме.

Те идваха срещу нас, без да ни забелязват. Бяха високи и слаби, на фона на тъмното небе грееха с топъл блясък. Трудно вървяха, навярно нашата гравитация беше значително по-голяма от тяхната. От мига, в който пренеслото ги през пространствата тяло стъпи на планетата ни, ние ги заобиколихме с внимание. Включихме всички наблюдателни системи. И всички сигнали за тревога. А после се струпахме около тях в кръг с почтителен диаметър. Доведоха ни вълнението и любопитството. И още — чувството ни за предпазливост. Защото… нашите уреди за първи път се държаха необичайно.

Трите фигури вървяха предпазливо една след друга. Бавно. Много бавно. Първата се навеждаше непрекъснато. И взимаше нещо от пръстта.

— Филип — казваше тя, — тук… минерали… количества… ръката… злато… нали?

Втората фигура с мъка прекрачваше до първата, навеждаше се над ръката й и не отговаряше, но в екраните на нашите анализатори, които все още се колебаеха при връзката между думите, ние виждахме съвсем ясно мълчанието й.

Тя крачи сама по планетата. Прегръща третата фигура. И двете тръгват прегърнати, ровят в пръстта и пренасят на едно и също място късове от този никому ненужен тук метал. А после пристигат и други като тях, еднакви на ръст, еднакво облечени, прибират натрупаното, някои отлитат с тялото, с което са пристигнали, други остават и втората фигура им отмерва пространства от нашата планета, очертава ги, оголва ги от храсти и дървета, а купчината от никому ненужния тук метал расте, расте, расте. Втората фигура потрива доволно ръцете си.

Странно! Третата фигура, която изпълваше въображението на втората, се отличаваше от първите две. Тя бе по-дребна и движенията й, тежки и тромави, ни причиняваха болка. Като че ли преодоляваше с най-голяма мъка привличането. За нея още не знаехме нищо. Гледаше високо над нас, без да мисли, екраните мълчаха, в тях всичко трептеше, разискряха се цветове, пламтяха жълти и оранжеви тонове. А крачките й ставаха все по-бавни.

— Уморих се — прозвуча гласът й и в един от екраните ние я видяхме излегнала се и затворила очи. — Трябва… пазя… дете…

Тя люлее едно малко същество в ръцете си, навежда се над него, гали го. И още една фигура се навежда над него — първата. Те летят обратно към една далечна планета, детето вече се учи да говори, детето се учи да ходи, детето се запознава бързо с уредите във вътрешността на кабините и става все по-високо, а далечната планета идва все по-близо и изпълва екрана с мекото си синьо сияние.

Тук анализаторите ни заиграха от вълнението й, то все още нямаше думи, избухваха червени зигзаги, езиците им се колебаеха дълго между двете крайни положения докато полека се успокоят в златистото синьо.

Първата фигура спря. И се обърна към втората:

— Филип… с Дорис, Аз… продължа. Планетата изглежда безлюдна… храсти… минерали. Дори низши… на живот не… забелязват. Никакъв разум… странно? А гравитацията е ужасна. Ако имаше живя същества, те биха били сплескани към земята… Взема, колкото мога повече проби, и… връщаме. Загубихме тук сто тридесет и три часа.

— Уредите ни се справяха все по-успешно.

„Звездни“ — записаха те и мисълта на Филип. „И защо да сме ги загубили? Тук може да се живее. А не е ли и това наша цел, да го разселим красивото човечество и между звездите?“ И изведнаж гласът заговори:

— Ние с Дорис ще се върнем в звездолета. Тя не е добре. Не се отдалечавай много, Робърт. Според инструкцията трябва да бъда и с двама ви. Едновременно…

И тук анализаторите ни като че ли се разстроиха. Ние мълчахме и гледахме ужасени. Не можеше да бъде вярно: Някъде и в нещо те грешаха. Гласът на Филип бе загрижен, и думите му бяха загрижени, а зад тях се криеше заплаха. Не, анализаторите грешаха. Филип спокойно прихвана Дорис и двамата се отдалечиха. Дорис се обръщаше непрекъснато назад,

„Страх ме е. Не ме оставяй, Робърт!“ — молеше тя, екраните ни тъмнееха и пулсираха, ние виждахме в тях бягащата сянка на Дорис и настигащата я сянка на Филип, който вдигаше ръка над нея.

А нямаше нищо такова. Те вървяха бавно и мислите на Дорис не достигаха до Робърт. Той продължаваше да взима проби, спокоен и унесен в работата си. Само ние улавяхме нейния мълчалив вик за помощ. А може би просто нямаше вик?! И нашите анализатори грешаха за втори път? Изключено!

Двамата влязоха в звездолета. Щеше ли да се случи онова, което вече видяхме в екраните на мълчанието? Да… „Моя си!“ — пропя тържествуващо мисълта на Филип. Той свали бавно прозрачната обвивка от главата си и ние видяхме съвсем ясно лицето му. То се усмихваше. Дорис се отпусна. „Спи ми се“ — заспиваше всичко в нея. Тя също бе свалила прозрачната обвивка от главата си. Нейното лице ни порази. Спогледахме се.