Весела Люцканова - Пратеник

— Филип — каза тя, — не биваше да оставяш сам Робърт. Инструкцията нарежда да се движим поне по двама. Върни се! Не бива да му се случва нищо…

„А може би точно това иска той!“ — блесна като светкавица мисълта на Дорис и тя се изправи. Включи някакъв техен екран в стената и бясно завъртя копчетата му. Колко несъвършено беше всичко тук! И все пак стройната фигура на Робърт се появи. Нищо не го заплашваше. Той се навеждаше към пръстта и се изправяше, вървеше все напред, навеждаше се и се изправяше.

— Не ти ли се струва — зашептя тя изведнаж, — не ти ли се струва, че тези храсти се движат около него! Погледни!

Филип се изправи зад гърба й. Сигналът за тревога бе стигнал до всеки. И в екрана се движеше само Робърт.

— Така ти се е сторило, Дорис — засмя се той. — по-добре легни да поспиш. Нервите ти не издържат.

Дорис наистина беше много уморена. Реакциите й бяха забавени, мислите й течаха забавени, но тя не искаше да спи. Следеше фигурата на Робърт. В екраните ни се появиха тъмни точки, които поглъщаха светлината им, нарастваха бързо, трептяха и се разливаха. Дорис трепереше от страх. А Филип влизаше от помещение в помещение, даваше нареждания на някакви метални тежки същества, които мислеха самостоятелно, но изпълняваха безпрекословна заповедите му. Едно от тях подаде на Дорис непозната течност и тя я изпи, друго искаше да излезе и да тръгне след Робърт, но Филип го изпревари. Вмъкна се бързо в една от кабините за управление и всички тези тежки и послушни същества спряха изведнаж неподвижни. И без мисъл. Само Дорис дишаше в съня си.

От голямото тяло, пропътувало пространствата на Космоса, изскочи друго, по-малко. Филип насочи движението му, застанал над екран, в който наблюдаваше Робърт. Мислите му не стигаха до него и не го предупреждаваха. Какво несъвършенство! А ние нямахме право да се намесваме в техните работи. Ние чакахме. Достойни ли бяха те за нас? Всеки един от тези тримата даваше различен отговор. И това ни объркваше невероятно. Техните странни отношения невероятно ни объркваха. Но как да изпуснем този единствен случай на контакт за толкова безкрайно дълго време?

Тялото се спускаше безшумно след Робърт. Може би Филип изпълняваше тяхната инструкция? Робърт го видя и не изпита никакво безпокойство. Едва в последния миг преди да бъде притиснат към пръстта, анализаторите ни хванаха изненадата му. „Филип е обезумял! Не е възможно…“

Ние видяхме в екраните си складираните проби, едно малко същество, обгърнало с ръце раменете на Робърт, далечната и синя планета. И изведнъж всичко угасна. Филип слезе, за да се увери в смъртта. Неговите екрани пламтяха ярко, насечени от златни и сребърни танцуващи линии. Той вече прегръщаше Дорис, той прегръщаше вече и планетата ни и тя се люлееше смешно малка в ръцете му. За него всичко бе възможно! Той се върна в тялото, пренесло ги през пространствата, и се зае с нещо, което не разбрахме изведнаж. Докато не видяхме отново мислите му. Наведен над спящата Дорис, мечтаеше за една нова цивилизация, която започва от него. Пръстта се покри с непозната растителност. До нея Филип издигна своя дом. Около него заподскачаха различни по големина същества, бъдещите Филиповци. Дорис ги викаше с различните им имена. Те растяха удивително бързо във въображението на Филип. А звездолетът се отправи без тях към същата онази синя планета, с която се срещнахме вече и в мислите на Робърт, и в мислите на Дорис. После той доведе други като тях. Домовете станаха много, а Филип, да, Филип им заповядваше.

Дорис се събуждаше бавно. Тя очакваше да види над себе си Робърт и отваряше бавно и с удоволствие очи, но се сблъска с властното и променено лице на Филип. И с ръцете на Филип, които се плъзнаха по тялото й с някакво настървение.

— Къде е Робърт? — изкрещя тя, а вече разбираше, че Робтрт е мъртъв и че го е убил Филип, винаги се бе страхувала точно от това, след като бяха останали само тримата. Екраните ни искряха и пукаха. Дорис не знаеше, че е в опасност. Или не, не беше в опасност, ако се подчини на желанията му. Ние видяхме как пламъкът на омразата се превърна в жар, а над нея легна спокойната пепел. Филип ще стъпи върху нея. Дорис ще дочака този миг. Тя прие за естествена смъртта на Робърт и плака за него в прегръдките на Филип. Беше много сложно, за да можем да го разберем. Щяхме да анализираме по-късно при взимане на решенията. Трябваше да чакаме. И ние чакахме. Слушахме анализаторите си и чакахме.

— А сега? — питаше Дорис и си спомни всеки един от загиналите. Бяха тръгнали единайсет. — Останахме съвсем сами в Космоса.