Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

Ян Хуани, която се спомина през септември, бе на деветдесет и шест години, когато се срещнахме. Тя бе последната жива носителка на традицията нюшу , което ще рече, че краката й са били бинтовани, а тайната писменост е била единственото средство, чрез което е можела да общува с приятелките си. (Днешните млади жени нямат нужда да използват нюшу . Не са подлагани на бинтоване, грамотни са, работят извън дома си, където са свободни да се срещат с приятелите си. Те изучават писмеността и културата, която произлиза от нея, както се учат фолклорни танци или народно песенно творчество. Така те съхраняват и отдават почит към миналото, но то няма пряко значение за тях и не представлява цел в живота им.) Ян Хуани обитаваше тристайно жилище заедно със сина си и снаха си. Настаниха ни на твърди селски пейки като онези, които баба и дядо имаха в семейния магазин. Гостиха ни с портокали, които мъжете изядоха, като плюеха семките и хвърляха обелките върху бетонния под. В стаята властваше атмосферата, създавана от самотна крушка и телевизор, предаващ само държавните канали.

На пръв поглед двете с Ян Хуани нямахме нищо общо, но аз на мига почувствах някаква близост с нея. Тя много ми напомни за баба ми. Косата й бе увита с традиционната кърпа. Бе прегърбена. Дланите и пръстите й бяха изкривени и възлести. Очите й бяха воднисти. Кожата й бе тънка като оризова хартия и когато почеса бузата си, плътта се разкъса и потече кръв. Носеше детски обувки за кунгфу, които бяха подпълнени, така че да се уплътни празното пространство на липсващите пръсти. Както Лилия в края на романа, бе твърде стара и уморена, за да отпъжда накацалите я мухи. Но умът й бе буден. През по-голямата част от следобеда ни разказваше за детството, женитбата си и седемте си посестрими. Много от страниците на книгата са излезли направо от живота на Ян Хуани. „Омъжването на дъщеря е като да излееш чаша вода“ — рекли й хората, когато се качвала в сватбената си носилка.

Едни от най-хубавите моменти през онзи ден бяха, когато тя ни запя сватбените си песни. „Защо не плача, когато се омъжвам?, поде тя с треперлив глас. Защото животът ми не е радостен. Искам да се омъжа, да родя деца и да имам щастлив живот“. Спомни си как една жена изпяла: „Вече съм на трийсет и две. Животът ми е нещастен. Да можех да се омъжа и да бъда щастлива“. Колкото и трудно да било съществуването по онова време, обясни Ян Хуани, по-добре било да се омъжиш, понеже женитбата била единственият път към истинското щастие и удовлетворение — чрез раждането на син.

Много спомени бяха все още ярки в паметта й, включително неблагодарната работа по шиенето на сватбените юргани. Снаха й извади от своите собствени завивки, за да ги разгледам. Двете ми показаха как се правят бодовете. И макар че в книгата съм използвала много малка част от това, което ми разказаха за изработката на обувките, носени в периода на бинтоването, доста уверено мога да кажа, че бих могла да направя един чифт, ако се наложи.

Много предразсъдъци и погрешни представи витаят около бинтоването на краката. Лесно е тази традиция да бъде приравнена с ужасяващото осакатяване на женските гениталии, практикувано в Африка, забулването в Близкия изток или дори със странните, ексцентрични, често дори крайни хирургически процедури, които са толкова популярни сред американките. Но аз не желаех да налагам съвременните западни ценности върху тази традиция. По-скоро ми се щеше да опиша бинтоването от гледната точка на жените и момичетата, за които то е било част от живота. За мен това постави редица въпроси. Как една култура определя своите естетически стойности? Как нашата ценност като жени се променя в зависимост от разбирането за красота? Как е възможно една майка да подложи дъщеря си на подобно мъчение? И какъв е смисълът да постигнеш общоприетия и всепризнат стандарт за привлекателност — седемсантиметровите стъпала, ако в резултат от тази процедура окуцееш или дори бъдеш осакатена?

Срещата с Ян Хуани бе удивителна, но и цялото пътешествие бе забележително, макар и трудно. Всяко ястие бе приключение. В град Гунчън, населяван от националността яо, ни нагостиха с гозба, която се превърна в любимото ястие на Лилия и Снежно цвете по време на ежегодното им поклонение в храма на Гупо. Моят преводач избра едно живо пиле и няколко минути по-късно то вреше в бульон в месингов съд направо на масата ни. (Единствената разлика между моите героини и мен бе, че техният обяд се приготвяше върху въглища, докато моят — на газова бутилка.)