Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

След това съмнително сведение от „И Гододдин“ изворите мълчат цели двеста години и едва тогава един историк отбелязва съществуването на Артър. Два века са твърде дълъг период, който може да постави под съмнение надеждността на извора. Все пак образът на Артър до голяма степен е оформен от писанията на Нениус, съставил своята история на бритите в самия край на осми век. Важно е да се отбележи, че Нениус никога не нарича Артър „крал“, а по-скоро го описва като Dux bellorum, Предводителят в битки, титла, която аз съм превел като „Военачалник“. Нениус сигурно е черпил своите сведения от стари легенди — благодатен извор, подхранващ разказите за Артър. С течение на времето тези разкази стават все по-популярни — процес, който достига своя връх през дванадесети век, когато двама писатели в две различни страни превръщат Артър в герой на всички времена. В Британия Джефри от Монмаут пише своята чудесна и легендарна Historia Regum Britanniae, а във Франция поетът Кретиен от Троа вмъква в историята наред с други неща и имената на Ланселот и на Камелот. Второто име може да е било чиста измислица (или някаква произволно изкривена форма на римското название на град Колчестър), но иначе почти със сигурност може да се каже, че Кретиен от Троа е извличал своята информация от бретанските легенди, които, подобно на уелските митове, подхранили историята на Джефри от Монмаут, вероятно са съдържали действителни спомени за древен герой. През петнадесети век сър Томас Малори пише „Смъртта на Артур“, първообраза на нашата претрупана легенда за Артър, Свещения Граал, кръглата маса, пъргави девойки, говорещи животни, могъщи вълшебници и омагьосани мечове.

В тази богата традиция вероятно е невъзможно да се открие истината за Артър, въпреки че мнозина са се опитвали и без съмнение мнозина ще се опитват да направят това. Някои твърдят, че Артър е от северна Британия, други, че е от Есекс, трети смятат, че той е от западните области на Британия. Напоследък Артър беше идентифициран с един уелски владетел от шести век, наречен Оуейн Дантгуин, но учените твърдят, че всъщност „няма никакви сведения за Оуейн Дантгуин“, така че тази идентификация едва ли би могла да ни бъде от полза. За Камелот също има различни мнения, локализиран е в Карлисъл, в Уинчестър, в Саут Кадбъри, в Колчестър, а могат да се изброят още десетина други места. Моят избор в това отношение е въпрос на каприз, подкрепен от увереността, че реално не съществува достоверен отговор за местоположението на Камелот. Аз дадох на Камелот измисленото име Каер Кадарн и го разположих в Саут Кадбъри в Съмърсет, не защото смятам, че това е най-вероятната локализация (макар и да не смятам, че това е най-невероятната локализация), а защото познавам и обичам онази част от Британия. Колкото и да се ровим в историята, единственото сигурно, което можем да измъкнем от там е, че вероятно през пети и шести век в Британия е живял човек на име Артър, който е бил голям военачалник, дори и да не е бил крал, и неговите най-големи битки са били с омразните нашественици саксите.

Макар да знаем съвсем малко за Артър, ние можем много да подразберем от самото време, в което той вероятно е живял. Британия от пети и шести век трябва да е била ужасно място. В началото на пети век римляните, защитавали Британия дотогава, напускат острова и романизираните британци са изоставени сами срещу страшни врагове. От запад дошли мародерстващите ирландци, които били близки келтски родственици на бритите, но в същото време били и нашественици, колонизатори и поробители. На север бил странният народ, който обитавал Шотландските планини и който бил винаги готов за разрушителни нападения на юг. Нито един от тези врагове обаче не бил толкова страшен, колкото омразните сакси, които първоначално извършвали кратки нападения, после започнали да колонизират източна Британия, завладели я, а след време завладели и сърцевината на Британия и дали на страната ново име — Англия.

Бритите, които трябвало да се изправят срещу тези врагове, далеч не били единни. Техните кралства изглежда губели толкова сили за войни помежду си, колкото и за отблъскване на нашествениците, а без съмнение те са били разделени и идеологически. Римляните оставили в наследство законодателство, промишленост, учение, религия. Но много местни традиции вероятно са се противопоставяли на това наследство, тъй като по време на дългото римско владичество тези традиции са били жестоко подтискани, но никога не били забравени, а най-важно сред тях било учението на друидите. Римляните смазали друизма поради неговата обвързаност с британския (а следователно анти-римски) национализъм и на негово място въвели някаква смесица от други религии, сред които, разбира се, било и християнството. По мнението на учените християнството е било широко разпространено в Британия след оттеглянето на римляните (макар че онова е било едно християнство непознато за съвременния човек), без съмнение обаче езичеството също е било разпространено особено в провинцията, и тъй като пост-римската държава се разпаднала, мъжете и жените се хващали за всяка свръхестествена опора, която им била предлагана. Поне един от съвременните учени предполага, че християнството се отнасяло със симпатия към останките от британския друизъм и че двете религии съществували в мирно съжителство, но толерантността никога не е била най-силната страна на църквата, така че аз се съмнявам в заключенията на този учен. Смятам, че Британия по времето на Артър е била разкъсвана не само от нашествия и вътрешнополитически несъгласия, но и от религиозни противоречия. С течение на времето, разбира се, разказите за Артър се християнизират все повече и повече, особена страст християнските автори развиват по отношение на Свещения Граал, макар че можем да поставим под съмнение съществуването на подобна чаша. И все пак легендите за търсенето на Граала може би не са изцяло по-късни измислици, той като те удивително много приличат на популярните келтски приказки за воини, които търсят магически гърнета — езически разкази, на които по-късните християнски автори, подтиквани от своята набожност, са придали ново звучене и по този начин са погребали една много по-ранна Артърианска традиция, която сега съществува единствено в някои много стари и неясни жития на келтски светци. Учудващото е, че тази традиция описва Артър като разбойник и враг на християнството. Изглежда Келтската църква не е обичала Артър. Доколкото може да се съди по житията на светците, това се дължало на факта, че Артър конфискувал парите на църквата, за да осигури средства за своите войни. Това може да обясни и защо Гилдас, който е бил духовник и е живял в една и съща епоха с Артър, отказва да признае ролята на Артър за постигането на победите на бритите, спрели временно нашествието на саксите.