Бърнард Корнуел: Кралят на зимата

Артър тежко се смъкна от гърба на Ламрей. Черната кобила беше побеляла от пот, цялата трепереше, а светлите й очи играеха широко разтворени. Самият Артър изглеждаше напълно изтощен от отчаяното сражение, което беше водил. Неговите хора ни казаха, че той през цялото време се опитвал да си пробие път до нас, биел се сякаш бил обладан от Боговете, въпреки че през целия този дълъг следобед по всичко изглеждаше, че бяхме изоставени от Боговете. Сега, вместо да се чувства победителят на деня, той беше много нещастен, когато прегърна Сеграмор и се обърна да стисне и мен в обятията си.

— Аз се провалих, Дерфел — каза той, — разочаровах те.

— Не, господарю, ние победихме — казах аз и посочих с очукания си меч към оцелелите воини на Горфидид, които се бяха подредили около знамето с орела. Лисицата на Гундлеус също беше там, но не се виждаше нито поуиският, нито силурският крал.

— Провалих се — каза Артър. — Не можах да пробия. Те бяха твърде много. — Този неуспех го тормозеше, защото той знаеше много добре колко близо бяхме до пълния разгром. Артър приемаше за поражение факта, че неговите прехвалени конници бяха спрени и единственото, което той можеше да направи, беше да гледа как ни избиват. Но Артър не беше прав. Победата беше негова, изцяло негова, защото Артър беше единственият човек в Думнония и Гуент, който има смелостта да влезе в сражение. Битката не се разви според плана на Артър — Тюдрик не дойде да ни помогне, а бойните коне на Артър бяха спряни от стената от щитове. Но все пак ние постигнахме победа и тя бе резултат единствено на смелостта на Артър да поеме риска на битката. Мерлин наистина се беше намесил, но Мерлин никога не е твърдял, че тази победа е негова. Тя беше на Артър и въпреки че навремето, Артър беше изпълнен с угризения, победата в долината Лъг, единствената, която Артър винаги е презирал, отвори пътя към утвръждаването му като владетел на Британия. Този Артър, когото възпяваха поетите, Артър, който изморяваше езика на менестрелите, Артър, за чието завръщане се молят всички мъже в тези тъмни дни, стана велик благодарение на тази измъчена победа. Днес, разбира се, в песните на поетите не се казва истината за битката в долината Лъг. Менестрелите разказват за тази победа както възпяват по-късните сражения, донесли пълен разгром за нашите врагове. Може би са прави да разкрасяват така тези събития, защото в сегашните тежки времена Артър трябва да изглежда в очите ни герой от самото начало. Истината обаче е, че в онези ранни години Артър беше уязвим. Той управляваше Думнония благодарение на смъртта на Оуейн и подкрепата на Бедуйн, но войната, проточила се с години създаде много противници на Артър, които искаха той да си отиде. Горфидид имаше своите последователи в Думнония, а и (дано Бог ми прости) мнозина християни се молеха Артър да бъде разгромен. Той именно затова пое риска на битката, защото знаеше, че е прекалено слаб да не се бие. Артър трябваше да победи или да загуби всичко, и накрая той наистина победи, но беше на косъм от погрома.

Артър отиде да прегърне Тристан, след това поздрави Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, чиято войска беше спасила битката. Артър, както винаги, коленичи пред краля, но Енгас го изправи и го стисна в мечешката си прегръдка. Докато двамата мъже разговаряха, аз се обърнах и загледах долината. Тя беше пълна с осакатени мъже, с умиращи коне, с трупове и разхвърляно оръжие. Миришеше на кръв, ранените викаха. Чувствах се по-уморен от всякога, моите хора също, но видях как опълченците на Горфидид се смъкнаха от хълма и започнаха да мародерстват сред труповете и ранените, затова изпратих Каван и десетина копиеносци да ги разгонят. Отвъд реката долетяха гарваните и задърпаха червата на мъртвите. Забелязах, че колибите, които бяхме запалили сутринта, още димяха. След това си помислих за Сийнуин и сред целия този ужас, душата ми литна сякаш разперила големи бели крила.

Обърнах се навреме, за да видя как Мерлин и Артър се прегърнаха. Артър сякаш се срина в ръцете на друида, но Мерлин го подкрепи и го потупа по гърба. После двамата се отправиха към вражите щитове.

Принц Кунеглас и друидът Иорует излязоха пред построената в кръг стена. Кунеглас носеше копие, но нямаше щит. Артър беше прибрал Екскалибур в ножницата и друго оръжие нямаше. Той изпревари Мерлин и щом стигна до Кунеглас се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Лорд принц, — каза Артър.

— Баща ми умира — каза Кунеглас. — Повален е от удар с копие в гърба. — В гласа му звучеше обвинение, макар всеки да знаеше, че когато стената от щитове се разпадне, много мъже умират от рани в гърба.