Нимю беше спряла да плаче и сега лежеше неподвижно в ръцете ми. Тя изглежда беше почувствала удивлението и отвращението, което стаята беше породила у мен.
— Той нищо не изхвърля — каза тя уморено — нищо.
Не отговорих, оставих ръцете ми да я утешават. Тя лежеше изтощена, но когато ръката ми погали малките й гърди през наметалото, Нимю се дръпна ядосано и каза:
— Ако искаш това, върви при Себил.
Тя се загърна плътно в наметалото, слезе от леглото и отиде до масата със сечивата на Мерлин.
Аз смутено заекнах, исках да се извиня.
— Няма значение — прекъсна ме Нимю.
Чувахме гласовете на хората отвън, както и на тези, които бяха в залата отвъд вратата, но никой не ни обезспокои. Нимю търсеше нещо по масата сред купичките, гърнетата и черпаците и накрая го откри — един нож, направен от черен камък, но острието по ръбовете беше бяло като кост. Нимю се върна при леглото, коленичи до него и впери поглед право в лицето ми. Наметалото й се беше отворило, можех да видя голото й тяло в сянката на меката тъкан, но Нимю така втренчено ме гледаше в очите, че единственото, което можех да направя беше да отвърна на този поглед.
Тя мълча дълго, а на мен ми се струваше, че чувам ударите на сърцето си в тишината. Нимю сякаш обмисляше съдбоносно решение, едно от онези решения, които могат да преобърнат живота ти. Затова чаках и не мърдах, изпълнен със страх. Разрошената черна коса на Нимю се спускаше около острото й лице. Нимю не беше хубава, но лицето й излъчваше жизненост и одухотвореност и нямаше нужда от изваяна красота. Челото й беше голямо, очите й тъмни и диви, носът — остър, устата й беше широка, а брадичката тясна. Тя беше най-умната жена, която някога съм виждал. Но дори в онези дни, когато Нимю още беше повече дете, отколкото жена, нейната мъдрост я изпълваше с тъга. Тя знаеше толкова много. Тя се беше родила със знания или може би Боговете й бяха дарили знанието, когато я бяха спасили от морето. Като малка тя често вършеше глупости и бели, но сега, лишена от напътствията на Мерлин и в същото време поела неговите отговорности върху слабите си рамене, тя се променяше. И аз се променях, разбира се, но в моята промяна нямаше нищо необикновено — кльощавото момче се превръщаше във висок млад мъж. А Нимю излизаше от детството, за да поеме тежестта на една власт. Тази власт беше родена от мечтата на Нимю, мечта, която и Мерлин споделяше, но за разлика от Мерлин Нимю никога не би се съгласила на компромиси със своята мечта. Тя искаше всичко или нищо. Тя по-скоро би оставила цялата земя да потъне в студа и пустотата на Безбожието, отколкото да отстъпи и педя пред онези, които биха изкривили представата й за съвършената Британия, почитаща своите собствени британски Богове. Знаех, че тогава, коленичила пред мен, Нимю преценяваше дали аз бях достоен да стана част от нейната пламенна мечта.
Тя взе решение и се приближи до мен.
— Дай ми лявата си ръка — каза тя.
Протегнах към нея лявата си ръка. Тя я взе в своята лява ръка. Дланите ни бяха обърнати нагоре. Нимю изрече някакво заклинание, в което чух имената на Камулос, Бога на войната, на Мауидан фаб Лир, Бога на морето, спасил Нимю, на Агрона, богинята на клането и на Златната Аранрод, Богинята на зората. Повечето от имената и думите обаче бяха непознати и изречени с хипнотизиращ глас, който ме отпусна и приспа, беше ми все едно какво казва или прави Нимю, но изведнъж тя заби ножа в дланта ми и аз изкрещях. За секунда прорезът остана тънък като острието, след това изби кръвта.
Нимю заби ножа по същия начин и в своята лява длан. После допря раната си до моята и сграбчи треперещите ми пръсти. Тя пусна ножа, вдигна един от краищата на наметалото си и го уви около кървящите ни ръце.
— Дерфел — каза тя меко, — докато твоята и моята ръка са белязани, ние с теб сме едно. Съгласен ли си?
Гледах в очите й и чувствах, че това не беше нещо незначително, не беше детска игра, а клетва, с която щях да бъда обвързан през целия си живот, а може би и след това. Обзе ме ужас пред неизвестното бъдеще, но след секунда кимнах с глава и успях някак си да кажа:
— Съгласен съм.
— Докато носиш този белег, Дерфел — продължи Нимю, — твоят живот принадлежи на мен и докато аз нося белега, моят живот принадлежи на теб. Разбираш ли?
— Да — казах аз. Ръката ми пулсираше. Усещах я гореща и подута. А ръката на Нимю беше мъничка и студена в кървавата прегръдка на пръстите ми.
— Някой ден, Дерфел — каза Нимю, — ще те повикам и ако не дойдеш, по този белег Боговете ще разпознаят неверния приятел, предателя и врага.
Читать дальше