Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— Ледуис! — спомних си аз. — Как е тя?

Ледуис беше тъмнокосата любовница на Гундлеус, за която тайно се беше оженил, макар че беше готов да отрече този брак, когато Горфидид му предложи ръката на Сийнуин.

— Мъртва е, господарю — каза Скарач щастливо. — Ние я убихме в кухнята. И аз плюх върху корема й.

— Тя е добро момиче — побърза да каже Исса.

— Очевидно — съгласих се аз, — грижи се за нея.

Последното момиче на Исса го беше изоставило заради един от онези християнски мисионери, които бродят по пътищата на Думнония, но на мен ми се струваше, че страшната Скарач няма да се окаже толкова глупава.

В онзи следобед, моите хора взеха варовик от складовете на Кунеглас и изрисуваха нов знак върху своите щитове. Честта да имам свой собствен знак ми беше предоставена от Артур преди битката в долината Лъг, но тогава нямахме време да рисуваме нов знак и се бихме както и преди със символа на Артур върху щитовете си. Сега трябваше да заличим мечката на Артур. Моите хора очакваха да избера вълчата муцуна за свой знак — щеше да отива на вълчите опашки, които бяхме започнали да носим върху шлемовете си в горите на Беноик. Аз обаче настоях всеки да нарисува на щита си петолъчна звезда.

— Звезда! — изръмжа Каван разочарован. Той искаше нещо зловещо с извити нокти, с клюн и зъби. Но аз си държах на звездата.

— Серен — казах аз, — защото ние сме звездите в стената от щитове.

Това обяснение им хареса и никой не съзря безнадеждната романтичност, продиктувала моя избор. Най-напред намазахме с черен катран кръглите щитове, направени от върбово дърво и покрити с кожа. След това нарисувахме белите звезди, като следвахме правата линия с помощта на ножниците си. Когато варта изсъхна, покрихме звездите с лак от борова смола и яйчен белтък, който щеше да пази боята от дъжда през следащите няколко месеца.

— Необичайно е — призна Каван, докато ние се възхищавахме на свършената работа.

— Чудесно е — поправих го аз. Вечерта докато се хранех с другите воини, седнали в кръг на пода, Исса стоеше зад мен и държеше щита ми. Лакът още не беше изсъхнал, но от това звездата още по-ярко блестеше. Прислужваше ми Скарач. Менюто беше бедно — само ечемичена каша, но кухните на Каер Сус не можеха да ни предложат нещо по-добро, защото там кипяха приготовленията за следващата нощ, когато щеше да бъде големият пир. Всъщност цялата столица беше заета с тези приготовления. Залата беше украсена с клони от тъмночервен бук, подът беше пометен и застлан с нови рогозки, а чухме, че в женските покои се шият приказни рокли с чудни бродерии. В Каер Сус имаше най-малко четиристотин воини. Повечето от тях живееха в набързо направени колиби отвън, на полето пред укрепленията, а жените, децата и кучетата, дошли с тях, се бяха натъпкали вътре в укрепеното пространство. Половината мъже принадлежаха на Кунеглас, другата половина бяха думнонци, но независимо от наскоро завършилата война, нямаше размирици. Войниците запазиха спокойствие дори когато всички разбраха, че саксите на Аел бяха превзели Рате поради предателството на Артур. Кунеглас вероятно подозираше, че Артур бе купил мира с Аел с нещо подобно и прие клетвеното обещание на Артур воините на Думнония да отмъстят за загиналите в превзетата поуиска крепост.

Не бях виждал нито Мерлин, нито Нимю след онази нощ на връх Долфоруин. Мерлин беше напуснал Каер Сус, но чух, че Нимю беше все още в крепостта и се беше скрила в женските покои, където според слуховете прекарвала по-голямата част от времето си в компанията на принцеса Сийнуин. Това ми се струваше малко вероятно, защото Нимю и Сийнуин бяха толкова различни. Нимю беше няколко години по-голяма от Сийнуин, беше тъмна и напрегната, вечно на ръба между гнева и лудостта, а Сийнуин беше руса и нежна и, както каза Мерлин, толкова скромна. Не можех да си представя двете да намерят общ език, затова приех, че слуховете са неверни и че Нимю е тръгнала с Мерлин. А Мерлин според мен беше отишъл да търси воини, съгласни да го последват в ужасната страна на Диурнач, за да търсят Свещения съд.

Самият аз щях ли да тръгна с него? Сутринта преди годежа на Сийнуин отидох сред големите дъбови дървета, които заобикаляха широката долина на Каер Сус. Търсех едно специално място. Кунеглас ми беше казал къде да го намеря. Исса, верният Исса, дойде с мен, но нямаше никаква представа за причината, поради която двамата бродехме из тъмната гора.

Тази земя в сърцето на Поуис бе останала почти недокосната от римляните. Бяха строили крепости, като Каер Сус, и бяха оставили няколко пътища в речните долини, но нямаше големи вили и градове като римските сгради в Думнония, които придаваха на нашето кралство блясъка на загинала цивилизация. Тук, в земите на Кунеглас, нямаше и много християни. В Поуис култът към старите Богове се беше запазил и нямаше онази злост, която тровеше отношенията между християни и езичници в кралството на Мордред. В Думнония двете групи си съперничеха за кралското благоволение и за правото да издигат свои храмове на свещени места. В Поуис нито една друидска горичка не беше унищожена заради римски олтари, нито една християнска църква не бе издигната до свещен друидски кладенец. Римляните бяха съборили някои светилища, но много други бяха оцелели. Ние с Исса бяхме тръгнали точно към едно от тези древни свещени места.