Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— Не е ли очарователна? — попита Ланселот и гласът му ми заприлича на котешко мъркане. — Толкова крехка. Никога не съм вярвал на приказките за нейната красота, защото кой би могъл да предполага, че сред кучките на Горфидид се крие такъв скъпоценен камък. Но тя наистина е красива, а аз имам голям късмет.

— Така е, кралю господарю.

Той се засмя и се отдалечи. Беше мъж на върха на славата си, крал дошъл да вземе своята съпруга, но и мой враг. А аз държех неговата кост в моя джоб. Докоснах реброто — дали не се бе счупило по време на борбата с глигана. Беше невредимо, стоеше си скрито и чакаше.

Каван, моят заместник-командир, дойде в Каер Сус вечерта преди годежа на Сийнуин — върна се от Силурия с четиридесет души от моите копиеносци. Галахад преценил, че ще може да изпълни задачата си в Силурия с останалите двадесет. Поданиците на Гундлеус изглежда бяха приели загубата на войната, вестта за смъртта на техния крал също не беше предизвикала размирици. Условията на победителите били посрещнати с безропотно покорство. Каван ми каза, че Енгас от Демеция, ирландският крал, който бе донесъл победата на Артур в долината Лъг, взел договорената част от робите и богатството, откраднал още толкова и си тръгнал. Силурците очевидно били доволни от факта, че славният Ланселот ще бъде техен крал.

— Мисля, че те с радост ще посрещнат това копеле в страната си — каза ми Каван, след като ме откри в залата за угощение на Кунеглас, където си бях проснал одеялото и се хранех. Каван се почеса по брадата. — Жалка страна е тая Силурия.

— Но ражда добри воини — казах аз.

— Не бих се учудил, ако се бият добре, за да се измъкнат от вкъщи — подсмръкна Каван. — Какво беше това дето си заби ноктите в лицето ти, господарю?

— Тръни ме изподраха. Бях на лов за глигани.

— Рекох да не си се оженил, докато не бдях над теб — каза той, — а това да е сватбеният й дар.

— Наистина ще се женя — казах аз. Вече бяхме излезли от залата и примигвахме на ярката слънчева светлина, обляла Каер Сус. Разказах на Каван за предложението на Артур да ме направи най-добрия боец на Мордред и свой собствен зет. Тези новини зарадваха Каван, защото означаваха богатство, а той беше изгнаник от Ирландия, опитал да забогатее с копието и меча си в служба на Утър, но така и не успял поради любовта си към хазарта. Каван беше два пъти по-възрастен от мен, нисък и набит мъж с широки рамене и посивяла брада, а ръцете му бяха отрупани с воински пръстени, изковани от оръжията на победени противници. Той прояви такт по отношение на булката (още повече че именно тя щеше да ми донесе златото).

— Не е красавица като сестра си — каза Каван.

— Така е — съгласих се аз.

— Абе право да си кажа — заряза той всякаква тактичност, — грозна е като цял чувал с жаби.

— Но не е надута — казах аз.

— А от тия стават най-добрите съпруги, господарю — заяви уверено Каван, макар че никога не се беше женил, но и никога не беше оставал сам. — Нали ще ни донесе богатство — каза той щастливо, защото, разбира се, точно затова щях да се оженя за нещастната Гуенхуивач. Здравият ми разум отказваше да повярва в магическата сила на свинското ребро в джоба ми, а бях длъжен да възнаградя хората си за тяхната вярност — през последната година не бяха видели много награди. Напротив, бяха изгубили почти цялото си имущество при падането на Инис Трийбс, а после воюваха срещу войската на Горфидид в долината Лъг. Сега бяха уморени и обеднели, а заслужаваха големи възнаграждения.

Поздравих своите четиридесет човека, които чакаха да ги настаня някъде. Зарадвах се като видях и Исса сред тях, защото той беше моят най-добър копиеносец — млад селянин с огромна сила и неугасващ оптимизъм, който пазеше дясната ми страна по време на битка. Прегърнах го, а после със съжаление им признах, че нямам подаръци за тях.

— Но скоро ще имам — добавих аз. После погледнах към двадесетината момичета, който моите войници изглежда бяха омаяли в Силурия. — Е, виждам, че повечето от вас вече са намерили някакво възнаграждение за себе си.

Те се засмяха. Момичето на Исса беше красиво тъмнокосо дете на около четиринадесет. Той ми я представи.

— Скарач, господарю — каза гордо.

— Ирландка ли си? — попитах аз. Тя кимна.

— Бях робиня на Ледуис, господарю.

Скарач говореше езика на Ирландия. Той прилича на нашия, но и се различава, и подобно на името й, разкриваше нейния произход. Предположих, че е била заловена от войниците на Гундлеус при някое от неговите нападения в земите на Енгас, краля на Демеция. Повечето ирландски роби идваха от тези селища, появили се по западното крайбрежие на Британия. Мисля обаче, че нито един от ирландските роби в британските кралства не е бил заловен в Лейн. Само някой глупак би се осмелил да навлезе непоканен в земите на Диурнач.