Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— С радост ще се оженя за вашата сестра — уверих аз Гуинивиър, — стига господарката на моята клетва да не ме призове.

— Дано не те призове — каза Артур с усмивка. Но някой викна откъм хълма и той светкавично се извъртя.

Борс беше клекнал и стискаше копието си. Ланселот до него гледаше надолу към нас. Може би се тревожеше, че животното ще избяга в пролуката помежду ни. Артур нежно побутна Гуинивиър назад, след това ми направи знак да се изкача нагоре по хълма и да запълня пролуката.

— Две са! — викна Ланселот.

— Едното трябва да е женско — каза Артур, изтича няколко крачки нагоре по течението на потока и се покатери по възвишението. — Къде са? — попита той. Ланселот посочи с бялата дръжка на копието си, но аз все още не виждах нищо в храсталака.

— Там! — каза Ланселот сприхаво, сочейки с копието си към едни преплетени шипкови храсти.

Артур и аз се изкачихме още малко и едва тогава успяхме да видим глигана, скрил се в ниската растителност под дърветата. Беше голямо старо животно с жълти глиги, малки очички и дебели мускули под тъмната си кожа, нашарена с белези. Тези мускули можеха да го тласкат напред със светкавична скорост, а острите му като меч глиги — да разпорят всеки, изпречил се пред лудия му бяг. Всички бяхме виждали мъже да умират от такива рани. А глиганът става най-опасен, когато е приклещен заедно със свиня. Всички ловци се молеха глиган да ги напада, когато са на открито, така че да могат да използват скоростта на самото животно и собствената му тежест, за да забият копието си дълбоко в тялото му. Подобна среща изискваше здрави нерви и умение, но много повече смелост беше нужна, когато човекът сам нападаше глиган.

— Кой го видя първи? — попита Артур.

— Моят господар кралят — каза Борс, сочейки към Ланселот.

— Тогава той е ваш, кралю господарю — каза учтиво Артур, отстъпвайки на Ланселот честта да убие животното.

— Подарявам ви го, лорд Артур — отвърна Ланселот. Сийнуин стоеше зад него и хапеше устни с широко разтворени очи. Беше взела излишното копие от Борс, не защото се надяваше да го използва, а за да освободи ръцете на Борс, и сега нервно стискаше дългата дръжка.

— Пуснете хрътките срещу него! — намеси се Гуинивиър. Очите й блестяха, вълнението беше оживило цялото й лице. Мисля, че тя често скучаеше в големите дворци на Думнония, а ловът й доставяше емоциите и вълненията, за които мечтаеше.

— Ще загубиш и двете си кучета — предупреди я Артур. — Това прасе знае как да се бие.

Той тръгна внимателно напред, обмисляйки как да предизвика животното. След това направи рязко крачка напред и шумно удари храстите с копието, като че ли показваше на глигана откъде би могъл да напусне своето убежище. Животното изгрухтя, но не мръдна, дори когато острието на копието блесна само на няколко инча от зурлата му. Свинята стоеше зад глигана и ни наблюдаваше.

— Той и друг път е правил това — каза Артур весело.

— Нека аз да се заема с него, господарю — предложих аз внезапно разтревожен за безопасността на Артур.

— Мислиш, че съм забравил да ловувам, ли? — попита той с усмивка. Отново удари по храстите, но шипките продължаваха да стърчат пред него, а глиганът продължаваше да стои неподвижен.

— Бъди благословен от Боговете — пожела той на животното, след това изкрещя някакво предизвикателство и скочи в сплетените тръни. Приземи си встрани от пътеката, която бе очертал с ударите на копието си, и веднага силно замахна напред с оръжието, целейки се в лявата страна на глигана малко по-напред от раменете на животното.

Главата на глигана мръдна, съвсем леко, но движението беше достатъчно — едната от жълтите му глиги отклони острието, което направи кървава, но безобидна рана в крака му. В следващия миг животното предприе атака. Един добър глиган може за секунда да премине от пълна неподвижност в диво нападение, навел глава надолу с глиги готови да разпарят при движение нагоре. А този глиган беше опитен. По-малко от миг след като отклони копието, насочено срещу него, той се втурна в атака и Артур се оказа в трънливия капан на храсталака.

Аз извиках, за да привлека вниманието на животното и забих копието си в корема му. Артур вече лежеше по гръб и без оръжие, а глиганът беше върху него. Хрътките виеха, а Гуинивиър крещеше към нас да му помогнем. Копието ми беше влязло дълбоко в корема на тежкия звяр и кръвта му изплиска ръцете ми, когато повдигнах дръжката на оръжието си като лост, за да прекатуря глигана и да го махна от Артур. Съществото тежеше повече от два пълни чувала с жито, а мускулите му бяха като железни въжета, които извиваха копието в ръцете ми. Стисках здраво и бутах, но тогава ме нападна свинята, блъсна се в краката ми и ме събори. Паднах и с тежестта на тялото си дръпнах дръжката на копието надолу, така че глиганът се оказа отново върху корема на Артур.