Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Сложих си шлема, закопчах ремъка под брадичката и преметнах назад вълчата опашка, която висеше от върха на шлема. Нахлузихме си твърдите кожени ръкавици и всеки пъхна лявата си ръка в ремъка на щита. Извадихме мечовете от ножниците и Нимю докосна всяко острие. Артур отвори уста като че ли да каже още нещо, но после само намести букетчето цъфнала метличина във вратния отвор на ризницата си и кимна на Нимю. Загърната в черното си наметало, стиснала странния си вързоп, тя ни поведе на юг през дърветата.

Отвъд дърветата имаше малка полянка, която се спускаше към брега на заливчето. Прекосихме я в тъмното, наредени един зад друг. От двореца все още не ни виждаха. Появата ни подплаши няколко диви заека, които пасяха под лунната светлина, и те хукнаха в панически бяг, докато ние се промъквахме през ниски храсталаци и се препъвахме по стръмния бряг към каменистия плаж на заливчето. Тръгнахме по плажа на запад, скрити от стражите в двете галерии благодарение на високия бряг над залива. Вълните се разбиваха и съскайки се оттегляха на юг. Морето вдигаше толкова шум, че никой не би могъл да чуе стъпките на тежките ни ботуши по каменистия плаж.

Само веднъж надникнах над високия бряг, за да погледна към Морския дворец, извисил се над тъмната земя като голямо бяло чудо, огряно от лунната светлина. Красотата му ми напомни на Инис Трийбс, онзи вълшебен морски град, разграбен и разрушен от франките. Морския дворец се отличаваше със същата феерична красота, сякаш бе строен с лунни лъчи.

След като се отдалечихме достатъчно от двореца в западна посока, ние се покатерихме на високия бряг, помагайки си един на друг с дръжките на копията. После Нимю ни поведе на север към горите. През летните корони на дърветата се процеждаше достатъчно лунна светлина, за да можем да виждаме пътя си, но тук нямаше стражи. Безспирният грохот на морето изпълваше нощта, но веднъж съвсем наблизо чухме писък и всички замръзнахме, след това осъзнахме, че е изпищял див заек, хванат от невестулка. Въздъхнахме с облекчение и отново тръгнахме.

Стори ни си, че вървим твърде дълго сред тъмните дървета, но накрая Нимю най-сетне зави на изток и ни изведе до края на гората, където пред нас изникнаха белите стени на двореца. Не бяхме далеч от кръглата дървена шахта, по която лунната светлина слизаше в дълбините на храма и аз видях, че имаше още доста време докато луната се издигне достатъчно високо в небето, та да може да се промъкне през шахтата и да стигне до вътрешността на мазето с черните стени.

Точно когато се добрахме до края на гората, в храма започна пеенето. В началото се чуваше толкова тихо, сякаш вятърът стенеше, но после гласовете се извисиха и тогава разбрах, че всъщност женски хор напява странна, зловеща и кънтяща мелодия, каквато никога преди не бях чувал. Песента сигурно достигаше до нас през лунната шахта, защото се чуваше сякаш идва от много далеч — призрачна песен, като че ли в Отвъдния свят пееше хор от мъртъвци. Думите не се чуваха, но всички разбрахме, че песента е тъжна, защото мелодията й се виеше злокобно нагоре и надолу през мрачни полутонове, набираше сила, после заглъхваше и се стопяваше в далечния шум на разбиващи се вълни. Музиката беше хубава, но ме накара да изтръпна и да докосна железния връх на копието си.

Излезехме ли от гората, стражите в западната галерия щяха да ни видят, затова продължихме да вървим още малко под прикритието на дърветата, за да стигнем до мястото, където пътят ни до двореца щеше да бъде покрит със сложна плетеница от черни сенки. Имаше овощна градина, няколко реда нискостеблени плодови дръвчета и дори висока ограда, която пазеше зеленчуковата градина от сърни и зайци. Движехме се бавно, един по един, и през цялото време непознатата песен се издигаше и пропадаше, плъзгаше се и се виеше, следвайки странните тонове на мелодията. Над шахтата трептеше дим, отразил сиянието на луната. Лекият нощен ветрец носеше към нас миризмата му — миризма на храм: остра, едва ли не противна.

Вече бяхме съвсем близо до колибите на копиеносците. Куче залая, след него друго, но никой от стопаните им не прие това като сигнал за тревога — само викнаха на кучетата си да млъкнат и животните полека лека се укротиха. Чуваше се единствено стенанието на морето, шумоленето на дърветата и тихата зловеща мелодия на песента.

Водех групата, защото само аз бях ходил до тази вратичка. Страхувах се, че няма да я намеря, но всичко се оказа много по-лесно. Открих старите тухлени стъпала, внимателно слязох по тях и леко бутнах вратата. Тя не се отвори и за момент си помислих, че е залостена, но после поддаде, металната панта изскърца и в очите ми блесна светлина.