Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— А ние говорим за децата — казах аз и ми се прииска да не го бях казвал, — и за караниците между слугите и дали кривогледата робиня от кухнята отново е бременна, чудим се кой пак е счупил куката за над огнището и дали трябва да поправим сламения покрив или ще изтрае още една година и се опитваме да решим какво да правим със старото куче, което не може да върви повече и какво ли ще бъде новото оправдание на Кадел, за да иска намаление на рентата, обсъждаме дали ленът е киснал достатъчно и дали да натъркаме вимето на кравата с млечка, за да се пълни повече. Затова си говорим.

Артур се засмя.

— А ние с Гуинивиър говорим за Думнония. За Британия. И, разбира се, за Изида — въодушевлението му понамаля при споменаването на това име, но той вдигна рамене. — Но ние рядко сме заедно. Затова все се надявах Мордред да поеме бремето на властта, тогава щях да прекарвам всичките си дни тук.

— И да говориш за счупени куки за огнище вместо за Изида? — подразних го аз.

— И за тях, и за всичко друго — топло каза той. — Един ден ще обработвам тази земя, а Гуинивиър ще продължи да се занимава с нейната си работа.

— Работа ли?

Той се усмихна накриво.

— Да опознава Изида. Казва, че само да успее да влезе в контакт с Богинята, тогава силата й ще тръгне отново към земята — Артур сви рамене, скептичен както винаги към подобни необикновени религиозни твърдения. Само Артур можеше да се осмели да забие Екскалибур в земята и да повика Гофанон на помощ, защото той всъщност не вярваше, че Гофанон изобщо ще се появи. За Боговете ние сме като мишки в сламен покрив, каза ми той веднъж, и оцеляваме само докато оставаме незабелязани. Единствено любовта го караше да проявява, макар и с нежелание, търпимост към религиозната страст на Гуинивиър. — Бих искал поне малко да повярвам в Изида — призна си той, — макар, разбира се, мъжете да не са част от нейните мистерии — Артур се усмихна — Гуинивиър дори нарича Гуидър Ор.

— Ор ли?

— Синът на Изида — обясни той. — Грозно име.

— Не е по-грозно от Уига — казах аз.

— Кой? — попита Артур, после внезапно замръзна. — Виж! — развълнувано рече той. — Виж.

Надигнах глава да погледна над цъфналия зелен параван и видях Гуинивиър. Дори от четвърт миля разстояние не можех да я сбъркам, защото червената й коса се спускаше в непокорен водопад по гърба на дългата й синя рокля. Вървеше в по-близката до нас галерия и бе тръгнала към малкия павилион в другия край откъм морето. Зад нея вървяха три слугини с двете й хрътки. Стражите отстъпиха встрани и се поклониха, когато тя мина покрай тях. В павилиона Гуинивиър седна до каменната маса и трите слугини й сервираха закуската.

— Ще яде плодове — каза влюбено Артур. — През лятото не яде нищо друго сутрин. — Той се усмихна. — Ако знаеше само колко съм близо!

— Довечера ще бъдеш с нея, господарю — уверих го аз. Той кимна.

— Поне се отнасят добре с нея.

— Ланселот се страхува прекалено много от теб, за да си позволи да се отнасят зле с нея.

След няколко секунди в галерията се появиха Динас и Лавейн. Те носеха своите бели друидски дрехи. Щом ги видях, докоснах дръжката на Хюелбейн и обещах на душата на дъщеря ми, че писъците на нейните убийци ще накарат целия Отвъден свят да се затресе от страх. Двамата друиди стигнаха до павилиона, поклониха се на Гуинивиър и седнаха на масата. Малко по-късно Гуидър пристигна тичешком. Видяхме как Гуинивиър разроши косата му, после го повери на грижите на една слугиня.

— Той е добро момче — каза сърдечно Артур. — Не се лъжа. Не е като Амхар и Лохолт. С тях се провалих, нали?

— Те са още млади, господарю.

— Но сега служат на моя враг — смръщи вежди той. — Какво да правя с тях?

Кълхуч без съмнение щеше да го посъветва да ги убие, но аз само свих рамене.

— Прати ги в изгнание.

Можеха да станат от ония нещастни мъже, които скитат без господар и продават мечовете си на тоя или оня, докато ги убият в някоя незнайна битка срещу сакси, ирландци или скоти.

В галерията се появиха и други жени. Някои бяха прислужнички, други придворни дами на Гуинивиър. Моята стара любов, Люнет, сигурно бе една от тези десетина жени — довереници на Гуинивиър и жрици на нейната Богиня.

По някое време съм заспал, свил глава в ръцете си, под топлите лъчи на лятното слънце. Когато се събудих, установих, че Артур го няма, а Исса се бе върнал.

— Лорд Артур се върна при копиеносците, господарю — каза ми той. Аз се прозинах.

— Ти какво видя?