Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Здесь есть возможность читать онлайн «Бърнард Корнуел - Врагът на Господа» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Год выпуска: 1998, ISBN: 1998, Издательство: Абагар, Жанр: Историческая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Врагът на Господа: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Врагът на Господа»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Артур побеждава в сражението на Кървавата ливада в долината Лъг. Кралствата най-после са обединени. Тронът на Мордред е стабилен, Гуинивиър очаква детето на Артур, а Ланселот ще се жени за Сийнуин. Артур подготвя през пролетта поход срещу саксите, очаквайки след тази последна битка да се сбъдне мечтата му за вечен мир. Но Артур е забравил Боговете. Той вярва в законите, но Боговете обичат хаоса.Един човек обаче никога не забравя Боговете. Това е Мерлин. Ако той успее да събере тринайсетте свещени предмети, разпръснати от римляните по земите на Инис Мон, Благословения остров, Боговете ще се върнат, саксите ще избягат в морето и последните искрици на християнството ще угаснат...

Врагът на Господа — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Врагът на Господа», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

— Ще успеем все някак, ако ти не кажеш на някого, че си ни видяла.

— Ако ме оставиш тук, няма да кажа на никого — обеща Гуенхуивач, — дори на пчелите. А пък аз на тях всичко им казвам. Така трябва иначе медът им става кисел. Нали, Гуен? — дръпна тя клепналите уши на кучката.

— Щом искаш, ще те оставя в двореца — обеща й Артур.

— Само мен, само мен, кучетата и пчелите. Това е всичко, което искам. Мен, кучетата, пчелите и двореца. Гуинивиър може да си вземе луната — Гуенхуивач отново се усмихна, после ме тупна по рамото с дебелата си ръка. — Помниш ли вратата на мазето, през която те преведох, Дерфел? Дето е откъм градината?

— Да, мисля.

— Аз ще й махна резето.

Отново се изкикоти, предвкусвайки някаво удоволствие.

— Ще се скрия в мазето и ще махна резето, когато всички влязат вътре да чакат луната. Нощем там няма стражи, защото вратата е много дебела. Всички стражи са в колибите си или пазят пред двореца. — Тя се извърна към Артур. — Ти ще дойдеш ли?

— Непременно — отвърна той.

— Гуинивиър ще бъде много доволна. Аз също — Гуенхуивач се засмя и с мъка се изправи на крака. — До довечера, когато луната ще цопне в храма — с тези думи тя си тръгна, повела двете кучета. Вървеше и се кискаше, дори направи няколко непохватни танцови стъпки. — Цоп! — викна тя, а хрътките тичаха около нея, докато придружителката им се тресеше надолу по тревистия склон.

— Луда ли е? — попитах аз Артур.

— Съвсем — отвърна той, — така мисля — добави, загледан в топчестата фигура, която се клатушкаше надолу по хълма. — Но тя ще ни пусне вътре, Дерфел — усмихна се Артур, после се протегна и откъсна няколко стръка метличина. Подреди ги в малко букетче и срамежливо ми се усмихна. — За Гуинивиър — обясни той, — довечера.

Привечер косачите свършиха работата си и напуснаха поляните. Стражите от покрива слязоха по дългата стълба. Слуги заредиха с дърва мангалите в галерията и ги запалиха, но според мен, това се правеше с цел да се освети по-скоро двореца, отколкото пространството отпред като предпазна мярка срещу нахлуване на врагове. Гларусите отлетяха към гнездата си навътре в сушата, а залязващото слънце оцветяваше крилата им в розово също като грамофончетата, които грееха в храсталака.

Върнахме се в гората. Артур навлече ризницата си. Закопча Екскалибур върху сияещите й плочки, после се загърна в черно наметало. Той рядко носеше черни наметала, предпочиташе белите, но през нощта тъмните дрехи щяха да ни помогнат да вървим незабелязани. Щеше да носи лъскавия си шлем под наметалото, за да скрие разкошните бели гъши пера.

Десет от конниците щяха да останата между дърветата. Задачата им бе да чакат сигнал от сребърния рог на Артур и тогава да нападнат спящите в колибите копиеносци. Големите коне и техните бронирани ездачи излизащи с грохот от нощта щяха да всеят паника във всеки, който би се опитал да спре отстъплението ни. Артур се надяваше, че няма да се наложи да използва сребърния рог преди да е намерил и Гуидър, и Гуинивиър.

Останалите щяхме да поемем по дългия път към западната страна на двореца, да пропълзим в сенките на градините зад кухнята и да се доберем до вратата на мазето. Ако Гуенхуивач не бе успяла да изпълни обещанието си, трябваше да минем пред двореца, да избием стражите там и да влезем вътре като счупим капаците на някой прозорец. Веднъж влезли в двореца, трябваше да убиваме всеки копиеносец, който се появи.

С нас щеше да дойде и Нимю. Когато Артур спря да говори, тя ни увери, че Динас и Лавейн не са истински друиди като Мерлин или стария Иорует, но ни предупреди, че силурските близнаци притежавали странни сили, така че трябваше да се пазим от вълшебствата им. През целия следобед Нимю търси нещо из гората и сега вдигна един вързоп, направен от наметало, който сякаш мърдаше — странна гледка, която накара хората ми да докоснат върховете на копията си.

— Мога да противодействам с това на заклинанията им — каза ни тя, — но вие внимавайте.

— А аз искам Динас и Лавейн живи — наредих на свой ред аз на хората си.

Чакахме бронирани и въоръжени, четиридесет мъже в стомана, желязо и кожа. Чакахме да залезе слънцето и да изпълзи от морето като огромна сребърна топка пълната луна на Изида. Нимю направи своите заклинания, а някои от нас се помолиха. Артур седеше мълчаливо и втренчено гледаше малкия кичур руса коса, който извадих от джоба си. Целунах златистата коса, допрях я до бузата си, после я завързах за дръжката на Хюелбейн. Една сълза се отрони по лицето ми, когато си помислих за моята малка Даян в нейното тяло от сенки, но тази нощ, с помощта на Боговете, щях да дам мир на душата й.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Врагът на Господа»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Врагът на Господа» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Лий Чайлд - Врагът
Лий Чайлд
libcat.ru: книга без обложки
Бърнард Меламъд
libcat.ru: книга без обложки
Бърнард Меламъд
libcat.ru: книга без обложки
Бърнард Меламъд
Бърнард Корнуел - Господарят на войната
Бърнард Корнуел
Бърнард Корнуел - Кралят на зимата
Бърнард Корнуел
Патриша Корнуел - Скарпета
Патриша Корнуел
Патриша Корнуел - Решаваща улика
Патриша Корнуел
Отзывы о книге «Врагът на Господа»

Обсуждение, отзывы о книге «Врагът на Господа» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x