Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Свещи осветяваха цялото мазе. Примигнах заслепен и чух приглушения глас на Гуенхуивач.

— Бързо! Бързо!

Промъкнахме се вътре един по един — тридесет големи мъже с ризници, наметала, копия и шлемове. Гуенхуивач ни изсъска да стъпваме тихо. Затвори вратата зад нас и я залости.

— Храмът е натам — прошепна тя, сочейки към коридора, осветен с тръстикови свещи, който водеше към вратата на светилището. Гуенхуивач бе възбудена и пълното й лице пламтеше. Призрачната песен на хора се чуваше много по-тихо тук, приглушена от дебелите завеси вътре в храма и от масивната врата.

— Къде е Гуидър? — шепнешком попита Артур.

— В стаята си — отговори Гуенхуивач.

— Там има ли стражи?

— През нощта в двореца има само слуги.

— Динас и Лавейн тук ли са? — попитах я аз. Тя се усмихна.

— Ще ги видиш, повярвай ми. Ще ги видиш. Ела — задърпа тя Артур за наметалото и тръгна към храма.

— Първо ще доведа Гуидър — настоя Артур и освободи наметалото си. Докосна шестима от хората си по раменете и се обърна към другите — А вие оставате тук — прошепна той. — Стойте тук. Не влизайте в храма. Ще ги оставим да свършат службата.

После тихо поведе шестимата избрани от него мъже през мазето към някакви каменни стъпала. Гуенхуивач се изкикоти зад мен.

— Аз се помолих на Клуд и тя ще ни помогне.

— Добре — отговорих аз. Клуд е Богинята на светлината и щеше да е добре да е на наша страна в тази нощ.

— Гуинивиър не обича Клуд — неодобрително отлебяза Гуенхуивач. — Не обича нито един от британските Богове. Луната високо ли е вече?

— Още не. Но се вдига.

— Значи още не е дошло времето.

— За какво, лейди? — попитах я аз.

— Ще видиш! — изкикоти се тя. — Ще видиш — повтори пак и отстъпи страхливо назад при вида на Нимю, която внезапно изникна, от скупчените изнервени копиеносци. Нимю бе свалила кожената си превръзка и празната съсухрена очна ябълка зееше като черна дупка в лицето й. Гуенхуивач се разтрепера от ужас при тази гледка.

Нимю не обърна внимание на изплашената жена. Огледа мазето и започна да души като хрътка, търсеща следа. Аз виждах само паяжини, кожени мехове за вино и стомни за медовина и надушвах само влажната миризма на мухъл, но Нимю надушваше нещо омразно. Засъска и плю към храма. Вързопът, който носеше, бавно помръдваше.

Ние обаче стояхме и не мърдахме. Бе ни обзел някакъв ужас в това осветено от свещи мазе. Артур го нямаше, никой не ни бе усетил, но пеенето и тишината в замъка ни действаха на нервите. Може би Динас и Лавейн бяха направили някаква магия, която сега караше душите ни да изтръпват от ужас или пък се чувствахме така просто защото всичко наоколо изглеждаше толкова необичайно. Бяхме свикнали стените ни да са от дърво, покривът — от слама, бяхме свикнали със земята и тревата и това усойно място с тухлени сводове и каменни подове ни изглеждаше странно и ни притесняваше. Един от моите хора трепереше.

Нимю го удари по бузата, за да възвърне смелостта му и тихо тръгна с босите си крака към вратата на храма. Последвах я, стараейки се да не вдигам шум с ботушите си. Исках да я върна. Очевидно имаше намерение да наруши заповедта на Артур, който ни бе наредил да стоим и да чакаме докато свършат ритуалите. Боях се, че Нимю ще направи нещо необмислено, ще изплаши жените в храма и ще ги накара да се разпищят, а това щеше да привлече войниците от колибите. Само че с моите тежки, шумни ботуши бях много по-бавен от босата Нимю, а тя изобщо не обръщаше внимание на дрезгавия ми шепот, с който се опитвах да я спра. Стигна до вратата и хвана една от бронзовите й дръжки. Поколеба се за миг, после дръпна и изведнъж призрачната песен закънтя по-високо.

Пантите на вратата бяха смазани и тя тихо се отвори, но зад нея цареше пълна тъмнина. Не бях виждал такава съвършена тъмнина. Всеки достъп на светлината бе възпрепятстван от тежките завеси, които висяха на няколко крачки от вратата. Дадох знак на хората си да останат по местата си и влязох в храма след Нимю. Исках да я издърпам отново навън, но тя не ми позволи и даже тихо затвори вратата зад нас. Сега вече пеенето се чуваше много силно. Нищо не виждах, чувах само хора, а миризмата на храма беше тежка и отвратителна. Нимю ме потърси с ръка в тъмнината, придърпа главата ми към устните си.

— Зло! — прошепна тя едва чуто.

— Не трябваше да влизаме — отвърнах й аз.

Все едно че не го бях казал. Тя вдигна ръка и опипом намери завесите. Миг по-късно откри и края на спуснатите дебели драперии и оттам се прокрадна светлинка. Последвах я, клекнах до нея и погледнах над рамото й. Цепнатината в началото беше толкова малка, че почти нищо не виждах, но после като посвикнаха очите ми и осъзнах какво виждам, ми се стори, че виждам прекалено много. Видях мистериите на Изида.