Кон Игълдън - Степният вълк

Темуджин кимна и се озъби. Врагът му бе отслабен и той не искаше да го довършва бързо.

Елук нападна с бясна скорост. Всеки сблъсък разтърсваше силно Темуджин, но той тържествуваше, защото усещаше, че силата на Елук се топи. Докато отстъпваха, вълкът рани Темуджин в бедрото. Десният му крак се подгъна, той остана на място, а Елук го заобиколи. И двамата вече се бяха задъхали, изчерпали и последната енергия, останала след сражението. Умората бе пречупила силата им и единствено волята и омразата ги държаха прави един срещу друг.

Елук се възползва от наранения крак на Темуджин, като се хвърли в атака и отстъпи пъргаво настрани, преди младежът да успее да реагира. На два пъти остриетата им се срещнаха на косъм от врата на Темуджин, а Елук посрещна ответните удари с лекота. Но беше започнал да залита. Раната на ръката му продължаваше да кърви и той внезапно се олюля, а очите му се замъглиха. Темуджин погледна ръката му и видя, че кръвта продължава да блика. Чуваше я, че капе в праха всеки път, щом Елук останеше неподвижен. Кожата на вълка започна да пребледнява.

— Умираш, Елук — каза Темуджин.

Елук не отговори, пое си тежко дъх и нападна отново. Темуджин избегна първия удар, остави втория да мине покрай него и Елук се оказа съвсем наблизо. Удари го с бързината на змия, Елук с олюляване отстъпи назад, а краката му се подгънаха. Високо в гърдите му се отвори дупка и от нея бликна кръв. Елук се преви, но опита да се задържи прав. Лявата му ръка не реагираше и той почти изпусна меча, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Баща ми те обичаше — каза Темуджин, докато го гледаше. — Ако му беше останал верен, сега щеше да стоиш до мен.

Кожата на Елук стана отвратително бяла, той отчаяно се мъчеше да си поеме дъх и да събере сили.

— Но ти оскверни доверието му — продължи Темуджин. — Затова просто умри, Елук. Вече не си ми нужен.

Елук се опита да каже нещо, но устните му се обагриха в кръв и от устата му не излезе нито звук. Падна на коляно, а Темуджин прибра меча си в ножницата и зачака. Дълго време Елук се бори със смъртта, но накрая рухна и остана да лежи на земята. Гърдите му престанаха да се движат и Темуджин видя, че един от вълците пристъпва напред. Напрегна се за нова атака, но разпозна Басан и се поколеба. Мъжът, който го беше спасил от Елук, застана над мъртвото тяло и го погледна. Лицето му бе тревожно. Без да каже нито дума, Басан се наведе, вдигна меча с вълчата глава и се изправи. Подаде оръжието с дръжката напред и Темуджин го пое, приветствайки тежестта му като стар приятел. За момент му се стори, че ще изгуби съзнание, но братята му го задържаха на крака.

— Откога чаках този момент — тихо промърмори Хазар.

Темуджин се отърси от обхваналата го апатия и си спомни как брат му бе изритал трупа на Сансар.

— Отнеси се достойно с тялото, братко. Искам да се наложа над вълците, а те не ще ни простят, ако го поругаем. Нека го отнесат на хълмовете и да го предадат на соколите. — Огледа смълчаните редици от трите племена. — После искам да се върна в лагера и да получа своето. Аз съм ханът на вълците.

Усети вкуса на прошепнатите думи. Братята му го стиснаха по-здраво, но лицата им не издадоха нищо.

— Ще се погрижа — каза Хазар. — А сега някой да превърже раната, преди да ти изтече кръвта.

Темуджин кимна, напълно сломен от умора. Басан не беше помръднал и той си помисли, че трябва да говори на потресените вълци около него, но това можеше да почака. Нямаше къде да отидат.

В битката с татарите изгубиха живота си над двеста воини. Още преди Темуджин да напусне бойното поле, небето се изпълни с кръжащи соколи, лешояди и гарвани. Хълмовете кънтяха от плясък на криле, птиците се скупчваха върху телата, биеха се и крещяха. Темуджин бе заповядал да не се прави разлика между кераити, олхунути и вълци. Шаманите на трите племена превъзмогнаха взаимната си неприязън и изпълниха погребалните ритуали. Воините наблюдаваха кръжащите в небето птици. Преди края на церемонията опърпаните черни лешояди вече бяха на земята, скачаха върху мъртъвците, а черните им очи следяха живите.

Оставиха убитите татари на бойното поле. Късно следобед каруците поеха към основния лагер. Темуджин и братята му яздеха начело, следвани от дружинниците на вълците. Ако не беше син на стария хан, щяха да го убият веднага щом Елук падна. Но Басан му връчи бащиния меч и никой не помръдна. Вълците не тържествуваха като олхунутите и кераитите, но бяха стабилни, бяха негови. Толуй яздеше сковано с тях, а лицето му носеше следи от побой. Предишната вечер Хазар и Хаджиун го бяха отвели тихомълком настрани и сега той не смееше да ги погледне.