Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Почетната стража беше само от сто души, добре сложени и млади. Четиридесет момичета яздеха с тях, като стенеха и плачеха към бащата небе на всяка крачка, бележейки последния път на великия хан и принуждавайки духовете да се съберат и да слушат. Чингис нямаше да си отиде самичък сред хълмовете.

Стигнаха приготвеното от Темуге място. Братята и синовете гледаха с мрачно мълчание как полагат сандъка в изсечената в скалата камера. Мълчаха, докато жените, готови да служат на хана на другия свят, прерязаха гърлата си и паднаха на земята. Само надзираващите ритуала воини излязоха навън и много от тях бяха със зачервени от мъка очи.

Темуге кимна на Угедай, наследникът вдигна ръка и остана така дълго време, загледан във вечния дом на баща си. Леко се олюляваше и очите му бяха изцъклени от питието, което така и не успя да притъпи скръбта му. Синът на Чингис прошепна завалено нещо, но никой не го чу. Накрая остави ръката си да падне.

Воините задърпаха въжетата, които се издигаха към хълмовете. Мускулите им се опънаха и всички се напрегнаха заедно, докато отгоре не се чу грохот. Дървените прегради бяха поддали и сякаш половината планина се срути да скрие гробницата, вдигайки такъв гъст облак прах, че никой не можеше нито да диша, нито да вижда.

Когато се проясни, Чингис бе изчезнал и братята му бяха доволни. Той се беше родил в сянката на планината Делиун-болдах и там го погребаха. Духът му щеше да наглежда народа от зелените склонове.

Хаджиун кимна и въздъхна дълбоко, освободен от огромното напрежение, за което не беше и предполагал. Обърна понито, пое обратно с братята си и погледна назад само веднъж, докато яздеха през гъстата гора. Над оставените от тях белези щяха да израснат дървета. След време Чингис щеше да се превърне в част от самите хълмове. Хаджиун беше мрачен, докато гледаше над главите на младите воини. Ханът не можеше да бъде обезпокоен във вечния си сън.

Само на няколко мили от лагера Хазар отиде до старшия командир и му каза да спре хората си. Всички, които се бяха срещнали в ханския гер предишната нощ, препуснаха заедно напред — Темуге, Хазар, Субодай, Джебе, Хаджиун, Джелме, Угедай, Толуй и Чагатай. Те бяха семето на новия народ.

Туманът на Угедай излезе от лагера да ги посрещне. Наследникът дръпна поводите и командирите му се поклониха и поведоха хората си да убият почетната стража. Чингис щеше да се нуждае от добри мъже по пътя си. Военачалниците не погледнаха назад, когато запяха стрелите. Почетната стража умря мълчаливо.

В края на лагера Угедай се обърна към онези, които щеше да води през идните години. Те бяха калени във войни и страдания и посрещнаха жълтия му поглед с проста увереност, защото знаеха цената си. Угедай носеше меча с вълчата глава, който бе принадлежал на баща му и дядо му. Погледът му се задържа най-дълго върху Субодай. Нуждаеше се от военачалника, но Джучи беше умрял от неговата ръка и Угедай си обеща, че един ден ще въздаде възмездие за стореното. Скри мислите си, надявайки студената физиономия, както го беше научил Чингис.

— Свършено е — рече той. — Баща ми си отиде и аз ще приема клетвите на народа си.

Описването на земи като „завоювани“ от Чингис хан неизменно изисква известно обяснение на термина. Когато римляните завоювали Испания и Галия, те донесли със себе си пътища, търговия, градове, мостове, акведукти — всички атрибути на цивилизацията, както са я разбирали. Чингис никога не е бил строител. Да бъдеш завоюван от монголската армия означава да изгубиш своя владетел, армиите му и най-скъпоценните градове, но монголите никога не са били толкова многобройни, че да оставят голяма сила след себе си, преди да продължат нататък. Монголски воини можели да се видят по пазарите на китайските градове или отседнали в такива отдалечени страни като Корея и Афганистан, но като цяло след приключването на боевете почти не оставало действащо управление. На практика да бъдеш покорен от монголите означавало всички местни въоръжени сили да прекратят съществуването си. Ако някой — който и да е — се осмелявал да придвижва войници, най-вероятно е щял да види туман на хоризонта.

Монголите получавали данък и контролирали земята, но не се отказали от номадския си начин на живот, докато Чингис бил жив.

Трудно е да си го представим осемстотин години по-късно, но всяваният от подвижните сили на Чингис ужас може би е бил толкова ефективен за контролиране на една или друга победена провинция, колкото и здравото присъствие на римляните. През седемнадесети век мюсюлманският историк Абул-Гази пише: