Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Бавно изтегли меча си. Звукът накара Хаджиун да вдигне очи и той видя момчешкото лице на брат си изпълнено с ярост, заплашваща всеки момент да изригне навън.

— Чакай, Хазар! — започна Хаджиун, но брат му бе глух за всичко. Обърна се към кротко пасящия си кон, скочи на гърба му и се понесе към герите, оставяйки Хаджиун сам, все още люлеещ тялото в ръцете си.

Чакахай седеше в леглото и прокарваше длан върху петната кръв по одеялото. Движеше се като в транс. Не можеше да повярва, че е все още жива. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й при мисълта за изражението на Чингис. Когато го наръга, той ахна и се отдръпна със забития в него нож. Погледна я с изумление. Чакахай гледаше как той рязко извади ножа от раната и го метна в ъгъла на гера, където лежеше и досега.

— Защо? — попита той.

Тя плачеше открито, когато отиде до ножа и го вдигна.

— Защото Си Ся е моята родина .

Можеше да я убие. Чакахай разбра защо не го направи. Вместо това той се изправи на крака, като продължаваше да я гледа. Тя знаеше, че Чингис умира, сигурна беше. Ясно личеше по жълтите му очи и внезапно пребледнялото му лице. Гледаше го как привързва дела си около раната и го стяга здраво над растящото кърваво петно. После я остави сама с ножа и тя легна на леглото, плачейки за мъжа, комуто беше принадлежала.

Хазар стигна до лагера и препусна с все сила по пътеките между герите, без да обръща внимание на разпръскващите се пред него хора. Те замръзнаха по местата си — явно се беше случило нещо. Малцина бяха забелязали хана да излиза, но далеч повече видяха завръщането на Хазар и изкривеното му от ярост лице.

Стигна ханския гер. Чингис сякаш го беше напуснал току-що, а ето че вече всичко се бе променило. Скочи на земята, преди конят да спре, и с леко залитане изкачи стъпалата и изрита вратата, разкривайки сумрака вътре.

Рязко си пое дъх от видяното. Чакахай лежеше на ниското легло със стъклен поглед. С две крачки Хазар застана над нея и видя разрязаното й гърло и окървавения нож, който бе паднал от ръцете й. Сцената беше някак мирна, а това го обиждаше.

Изрева несвързано, протегна ръце към нея, разтресе я здраво и остави тялото й да падне безжизнено на земята. Ослепен от безумието, Хазар заби меча си в гърдите й и продължи да удря. Накрая спря задъхан и целият изпръскан с кръв. Главата й се търкаляше върху пода.

Когато излезе през разбитата врата, стражите на хана се бяха събрали навън, разтревожени от вика му. Забелязаха кръвта по лицето му и безумния поглед, и за момент Хазар помисли, че ще му се нахвърлят.

— Къде е ханът? — остро попита един от тях, вдигна лъка си и насочи стрелата към гърдите му.

Хазар не можеше да пренебрегне заплахата, но въпреки това трябваше да положи усилие, за да отговори. Махна неопределено към смрачаващата се равнина извън кръга на лагерните огньове и факлите наоколо.

— Мъртъв е — рече той. — Лежи на тревата, а дзинската курва, която го направи, лежи зад мен. Сега се махай от пътя ми.

Закрачи през стражите и те отстъпиха пред него, объркани и ужасени. Не видя как един от мъжете се втурна в гера, но изпълненият му с мъка вик достигна до Хазар, когато той възседна коня си и препусна през лагера. Яростта му не можеше да се уталожи с рязане на мъртва плът. Герът на Чакахай бе наблизо и Хазар търсеше децата й, твърдо решен да отмъсти за стореното от нея.

Герът беше празен, когато той влезе вътре, за да излезе само миг след това. Видя една дзинска прислужница да се свива уплашено при вида на оплискания с кръв военачалник и я сграбчи за гърлото, докато се мъчеше да коленичи в ужас.

— Децата на Чакахай — каза той и стисна безжалостно. — Къде са?

Жената се давеше и лицето й почервеня. Пусна я и тя се закашля на земята, докато Хазар вдигаше меча си да я убие.

— При Бьорте, господарю. Моля те, не знам нищо.

Хазар вече бе хукнал. Конят му се бе уплашил от миризмата на кръв и се беше запилял някъде. Хазар се затича с меч в ръката между герите, като се оглеждаше за дома на Бьорте. Сълзи напълниха очите му при мисълта за брат му, който изстиваше в равнината. Трябваше да се плати за това.

Около гера на Бьорте имаше много хора. Мълвата вече бе плъзнала из лагера и семействата бяха зарязали храната и леглата си, за да видят какво става. Хазар почти не ги забелязваше и най-сетне откри дома, който му трябваше. Чуваше звуците отвътре, гласове и весел смях. Не се поколеба и изрита вратата, която падна на пода, откъсната от кожените си панти.