Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Хазар и Хаджиун бяха спрели конете си в края на лагера и гледаха огромното стадо животни, което съпътстваше народа. Братята бяха в добро настроение, наслаждаваха се на края на деня и бъбреха, преди да се върнат при семействата си за вечеря.

Хаджиун пръв го забеляза. Засмя се на нещо казано от Хазар, но гледаше как Чингис яхва любимата си кобила и хваща поводите. Хазар се обърна да види какво е привлякло интереса на брат му и двамата се смълчаха, когато Чингис подкара понито през герите, отдалечавайки се от тях.

Отначало не предприеха нищо. Хазар довърши историята за жената на един от старшите си командири и предложението, което му беше направила. Хаджиун едва се усмихна и когато Хазар се обърна отново, Чингис вече беше стигнал края на лагера и понито му го отвеждаше навън в тревистата равнина, без никой да го съпровожда.

— Какво прави? — зачуди се на глас Хаджиун.

Хазар сви рамене.

— Да видим — рече той. — И без това не те бива за слушател на несгодите ми, братко. Чингис обаче ще долови хумора в тях.

Двамата препуснаха в тръс през гигантския лагер, като подбраха пътя си така, че да пресрещнат отдалечаващия се Чингис. Слънцето залязваше и равнината бе залята със златна светлина, въздухът беше топъл. Двамата бяха спокойни, когато го наближиха и извикаха за поздрав.

Чингис не отговори и Хаджиун се намръщи. Приближи коня си още повече, но брат му не го погледна. Лицето му лъщеше от пот и Хаджиун се спогледа с Хазар. Минаха от двете страни на хана и поведоха понитата си в крак с неговото.

— Чингис? — обади се Хазар.

Отговор отново не последва и Хазар млъкна. Може би брат му щеше да обясни, когато му дойде времето. Тримата продължиха напред през равнината, докато герите не се превърнаха в белезникава могилка, а блеенето на животните утихна до мърморене в далечината.

Хаджиун забеляза, че от хана продължава да се лее пот. Брат му бе неестествено блед и стомахът на Хаджиун се сви. Боеше се, че ще научи някаква ужасна новина.

— Какво има? — попита той. — Чингис? Какво е станало?

Брат му продължи напред, сякаш не го беше чул. Тревогата овладя Хаджиун изцяло. Помисли си дали да не обърне коня на хана със своя и да сложи край на бавната разходка далеч от семействата. Чингис държеше поводите хлабаво и едва управляваше понито. Хаджиун поклати глава и объркано погледна Хазар.

В последната светлина на деня Чингис се килна на една страна и се свлече от седлото. Хазар и Хаджиун ахнаха ужасени и Хаджиун скочи с вик от коня си и посегна към брат си.

В сгъстяващия се сумрак не бяха забелязали разширяващото се петно на кръста му и тъмната хлъзгава следа по седлото и хълбока на кобилата. При падането делът му се отвори, разкривайки ужасната рана.

Хаджиун вдигна Чингис и притисна с длан раната, като напразно се мъчеше да спре изтичащия през нея живот. Изгубил дар слово, погледна към Хазар, който все още седеше върху коня си, вцепенен от ужас.

Чингис затвори очи. Болката от падането го беше изтръгнала от вцепенението. Дишането му беше неравно и Хаджиун го сграбчи още по-силно.

— Кой направи това, братко? — изхлипа той. — Кой ти стори това?

Не изпрати Хазар за лекар. Братята бяха виждали твърде много рани.

Хазар се спеши вдървено, краката му изведнъж бяха станали твърде слаби, за да го държат. Коленичи до Хаджиун и взе ръката на Чингис в своята. Кръвта по кожата му вече изстиваше. Топъл вятър задуха в пустата равнина и донесе прах и миризма на оризища.

Чингис се размърда в прегръдката на Хаджиун, главата му се отметна назад и се отпусна на рамото му. Лицето му бе почти бяло, когато отвори очи. В тях проблесна искрица съзнание и Хаджиун го притисна към себе си, като отчаяно се молеше кръвта да спре. Когато Чингис заговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Радвам се, че си тук, с мен — рече той. — Паднал ли съм?

— Кой направи това, братко? — попита с насълзени очи Хаджиун.

Чингис сякаш не го чу.

— Всяко нещо си има цена — рече той.

Очите му отново се затвориха и Хаджиун изстена задавено, погълнат от мъка. Ханът отново се съвзе и този път Хаджиун трябваше да приближи ухо до устните му, за да го чуе.

— Унищожи Си Ся — каза Чингис. — Заради мен, братко. Унищожи ги до крак. — Дишането му се забърза, после пламъкът в жълтите очи угасна и ханът умря.

Хазар стоеше, без да знае какво да прави. Погледът му бе прикован към двамата мъже на земята и той внезапно се почувства съвсем дребен в огромната равнина. Гневно избърса сълзите от очите си и рязко пое дъх, за да задържи вълната скръб, която заплашваше да го смаже. Всичко бе станало с такава брутална бързина, че не можеше да го приеме. Олюля се, когато наведе очи и погледна ръцете си, покрити с кръвта на хана.